Междувременно Достоевски разработва сюжет върху социалната революция. Братът на Анна Григориевна им е дошъл на гости в Дрезден за лятната ваканция. Младият Сниткин, който учи в Агрономическия институт в Петровск, е много точно запознат с нихилистическите движения в университетите. Неговите разкази увличат и натъжават Достоевски. Образът на студента Иванов, за когото Сниткин говори с възхищение, тайно му става симпатичен. Иванов е “човек с голям ум и установен характер, който категорично е отхвърлил старите си убеждения”. Този предател на делото на революцията е бил екзекутиран от ръководителя на “Асоциацията за народния правилник” Нечаев, с помощта на четирима негови сподвижници.
Известието за убийството поразява Достоевски. Ненавистта му към новите идеи се засилва от ден на ден. Безотговорността и претенциите на студентската младеж го отблъскват. Той решава да є нанесе голям удар. Използвайки публикациите на печата и думите на Сниткин, решава да напише страшен памфлет: романа Бесове.
“Работата, която пиша, е тенденциозна. Искам да є придам яростен израз. Ах! Ще джафкат срещу мен и нихилистите, и западниците! Ще ме обявят за ретрограден! Но да вървят по дяволите, аз ще кажа всичко, което мисля!” (Писмо от 6 април 1870 година)
“Едно от главните събития, което ще опиша, ще бъде добре известното в Москва убийство на Иванов, извършено от Нечаев.” (Писмо от 20 октомври 1870 година)
“Искам днешната младеж да узнае възгледите ми без заобикалки.” (Писмо от 14 декември 1870 година)
Но работата се оказва трудна. Планът на произведението е несполучлив. Образите на главните герои бледнеят пред второстепенните персонажи.
“Новият герой толкова много ми харесва, че преработих всичко, което бях написал.”
Бързо нахвърляни бележки пълнят тефтерчето му. В него има още и какви ли не йероглифи, драсканици от проверки на перото и сметки:
“След това Н. В. (Нечаев) действително тръгва, но се връща и убива Шатов…”
“Ставрогин, ако вярва, не вярва, че вярва, и ако не вярва, не вярва, че не вярва…”
Понякога отметките са със следните думи: “Основно”, “Важно”, “Ценно”,”Забележителен вариант”…
“Ще ми повярвате ли, пише Достоевски, аз отлично зная, че ако са ми осигурени две или три години, за да напиша този роман, както Тургенев, Гончаров или Толстой, и аз също щях да напиша творба, за която да се говори и след сто години!”
Достоевски държи много на този памфлет, повече, отколкото на всеки друг от своите романи. Той държи, защото рискува да загуби част от читателите си, или да спечели световна известност. Като изпраща първите кљли в редакцията на Русский вестник, която трябва да публикува произведението, той прави безброй препоръки.
“Моля почитаемия редактор да провери много точно изреченията, написани на френски. Вярвам, че няма грешки, но може да се заблуждавам…”
И още:
“На едно място използвам следния израз: “Ние сме поставили лаврови венци на въшливи глави.” Умолявам ви, в името на Бога, не премахвайте думата “въшливи”.
След полунощ, когато всички в къщата почиват, седнал пред листа и чаша студен чай, Достоевски излива своята ярост. Той пише така, както би ударил, както би ухапал. Той води решителната битка в своята кариера. Но ще има ли сили да се бори докрай?
След продължителен период на затишие припадъците му се подновяват. “Не е ли ужасно? Седя в креслото с натежала глава, с подкосени крайници, неспособен за по-сериозно усилие… близо до мен мъничката крещи… а нямам пари за лекарство.”
Той следи строго поредността на пристъпите.
“Силен припадък…” “Доста силен припадък…”, “Криза в шест часа сутринта… Особено вечер на светлината на свещите - болезнена тъга. Червено отражение (не като цвят) върху всички предмети…”
“В три часа призори - ужасно силен пристъп в антрето… Паднал съм и съм си одрал челото. Без да си спомням нищо и без да знам как, съм пренесъл невредима запалена свещ в стаята, затворил съм прозореца. Едва след това разбирам, че току-що съм получил криза. Събудих Аня и є казах; тя плака много, като видя лицето ми… Докато се опитвах да я успокоя получих нова криза… Когато дойдох на себе си, ужасно ме болеше глава и не можех да говоря правилно. Аня прекара нощта при мен (силна мистична уплаха).”
За отмора бяга в Хомбург. Там проиграва всичките пари, които носи в себе си; в хотела получава силен припадък, строполява се и си наранява тила: “След седмица подутината още личеше.”
Връща се в Дрезден като попарен.
На 17 юли 1870 година Достоевски отбелязва в бележника си: “Боря се с първата част на романа и се отчайвам. Войната е обявена. Аня е много уморена. Люба е нервна и нетърпима…”