Германските войски нахлуват във Франция и цялото население на Дрезден се вълнува. Военнните власти са реквизирали транспорта. Пощенските станции са затворени. От Берлин не се получават вестници.
“Войната! Дано не попречи на работата ми!…”
“На двата бряга на Рейн са струпани близо триста хиляди души… Курсът на валутата пада. Всичко поскъпва… Нито едните, нито другите могат да издържат продължителна война. И при все това искат дълго да воюват. Какво ще стане? Утре, вдруги ден без съмнение ще бъде решаващата среща.”
На 7 август най-сетне Достоевски вписва следните лаконични изречения: “Романът е окончателно отхвърлен (това е ужасно!) Французите претърпяха поражение на шести, сега се прегрупират пред Мец. Доколкото разбирам, не знаят накъде да хванат и губят време.”
В неговите писма трябва да търсим доказателствата за франкофилските му настроения по време на войната:
“Хубава е тая германска школа, която изтезава и граби като орда хуни! А прусаците се държат по-лошо и от варвари!… Най-вече се горещят и се перчат професорите, докторите и студентите, а не народът. Всяка вечер ги виждам в читалнята. Завчера един много влиятелен учен с чисто бели коси викаше гръмогласно: “Да се бомбардира Париж, трябва да се бомбардира!” Това е резултат на тяхната глупост, ако ли не и на науката им.
Малко по-късно Достоевски пише: “Не, изграденото с оръжие, не може да просъществува. А те крещят: “Млада Германия!” Напротив, това е изчерпила силите си нация, защото се доверява на идеята: меч, кръв и насилие; тя няма и най-малка представа какво е духовна победа и се надсмива със солдатска грубост. Не, това е мъртва нация. Нация без бъдеще!…”
Той е възмутен от социалистите, които създават Парижката комуна:
“… Хората от това движение проповядват земния рай (като се започне с комуните), а едва дошли на власт, се оказват абсолютно неспособни да кажат нещо положително… Режат глави. Защо? - Защото няма по-лесно от това. Да се казва, е много по-затрудняващо… Опожаряването на Париж е чудовищно… Нашата помощ не успя ли? Ами тогава нека светът да загине, защото Комуната стои по-високо от щастието на света и на Париж.”
“Западът загуби Христос (по вина на католицизма), затова Западът чезне, само заради това.”
Политическите събития го тласкат, за негово най-голямо огорчение, срещу френския социализъм. Чужбина му се струва затвор, от който никога няма да избяга. А да остане още една година в Германия, би било нетърпимо страдание. Има чувството, че вече не си спомня за отечеството, че то не топли вече неговия талант, че е пропаднал човек като всички хора, изтръгнати от корените им.
Още във Флоренция Достоевски пише: “В чужбина Тургенев съхне и губи таланта си, както констатира и вестник Голос. Не се страхувам от понемчване, защото мразя всички немци, но имам нужда от Русия. Без Русия ще изчезнат всичките ми сили, целият ми талант. Чувствам го, чувствам го с цялото си същество.”
В Дрезден има същата тъжба: “Ако знаехте колко ми е мъчно, колко копнея да се върна в Русия…”
Или: “Вярно е, че ще се отдалеча не от този век, не от връзката с руските събития… а от бързия ход на живота…”
Или още: “Бързо! Бързо! В Русия! Трябва да скъсам с проклетата чужбина и с нейните приумици!”
Но откъде да вземе пари за пътуването? Опитва се да получи от Стеловски, който издава Престъпление и наказание в един том, но шарлатанинът му отказва. Тогава Майков се обръща към Литературния фонд и иска в заем сто рубли за завръщането на семейство Достоевски. Комитетът отказва категорично.
“Ако беше поискал някой нихилист, нямаше да му отговорят по този начин.”, пише Достоевски.
Като връх на всички беди Анна Григориевна пак очаква дете.
На 29 юни Достоевски пише в бележника си: “Тя е слаба, изнервена и спи малко. Възможно ли е да е бременна?”
“Страх ме е! Страх ме е, пише още той, просто съм отчаян, защото няма да успея да свърша книгата…”
За да го успокои, Анна Григориевна му внушава да си пробва късмета на рулетката във Висбаден. Фьодор Михайлович заминава. И вечната комедия се повтаря.
Достоевски влиза в залата, следи играта, участва наум, после рискува една миза, печели, пак печели, иска да се оттегли с осемнайсет талера печалба. Но в този миг го обзема абсурдна треска и го тласка към хазарта. Връща се при зелената маса. И загубите неумолимо се редуват. В девет часа вечерта е проиграл всичко. Вглежда се в зеления правоъгълник, в полилеите, в мъртвешките лица и побягва като луд. Срамува се, страда, мисли за жена си, за малката си дъщеричка, които го очакват.