“Така страдах, че тутакси изтичах при свещеника… По пътя, докато бързах в тъмнината по непознатите улици, си мислех: “Той е божий пастир, ще му говоря не като на мъж, а като на изповедник.”
Достоевски върви из заспалия град, подтичва, потен, гологлав, търси посоката из тъмните улички. Най-сетне пристига в храма. Прилича му на руска черква. Иска да влезе. Оказва се синагога.
“За мен беше като студен душ. Тичешком се върнах в хотела. Полунощ е, пиша ти… Изпрати ми трийсет талера. Ще се опитам да се справя… Аня, падам в нозете ти и те целувам. Не си мисли, че съм луд, Аня. В мене става нещо голямо. Нелепата, противна приумица, която ме тормозеше от десет години, се изпари… Вече всичко приключи. Това е за последен път. Ще повярваш ли, Аня, че сега ръцете ми са развързани? Връзваше ги хазартът. От сега нататък ще мисля само за работата. Умът ми няма да е в рулетката по цели нощи, както ми се случваше. Ще творя по-успешно и по-бързо и Бог ще ме благослови.”
Толкова често повтаряното обещание този път нямаше да бъде празна дума. Достоевски го изпълни и никога вече не отиде в игралния дом.
“Повече не се върна при рулетката, отбелязва Анна Григориевна, макар че много пъти биваше в Емс и имаше пари да отиде чак до Монако. Но хазартът вече не го привличаше. Не само че не играеше, но дори престана да говори за него; види се… страстта е била болест, от която не остана следа през последните десет години от живота му.”
Как може да се разбере резкият обрат у Достоевски? Нищо в писмата му, нито в дневника на жена му, нито в бележките на приятелите не разкрива причините. Дали дойде от разума, или от сърцето? Струва ми се, че не е придадено нужното значение на инцидента със синагогата. Достоевски току-що е понесъл голяма загуба. Полудата му, снижението му го водят само към едно убежище: православната църква. Но дори тя му е отказана. Той вярва, че върви към спасителя, а намира тези, които го разпнаха. Без никакво съмнение, споменът за това преживяване у един болен, нервен и суеверен човек като Достоевски е достатъчен, за да прогони и най-неуловимите изкушения.
Фьодор Михайлович се връща в Дрезден, успокоен от последното си изпитание, и се залавя за работа. Обладала го е една мисъл: да се върне в Русия преди раждането на второто му дете.
Редакцията на Русский вестник, която му е изпратила предплата “за празниците”, обещава нова предплата от хиляда рубли за месец юни.
Фьодор Михайлович пише на Катков и го умолява да побърза със записа. Пише и на Майков и го моли да поднови преговорите със Стеловски. Той ще се спаси. Ще спаси цялото си семейство със своя труд. Тургеневци, Толстоевци, Гончаровци получават къдекъде по-големи хонорари от него. Защо на него да се плаща по-малко? Та те толкова ли са талантливи?
“Знаете ли, те ви предлагат литература за земевладелци. Но тя вече е казала каквото има да каже (възхитително, признавам го, при Лев Толстой). Но така или иначе, думата земевладелец остаря…”
Той ще произнесе новото слово. Ще удиви света! Но, за Бога, нека го оставят да работи спокойно в страната си!
Парите от Русский вестник пристигат през последните дни на юни 1871 година. Незабавно изкупуват заложените дрехи, изплащат дълговете си и се готвят за голямото пътуване.
Два дни преди отпътуването Достоевски предава на жена си няколко свитъка хартия в голям формат и є поръчва да ги изгори. Сигурен е, че на руската граница ще го претърсят. Не иска черновите му да попаднат в ръцете на властите, както при арестуването му през 1849 година. Анна Григориевна с огорчение пали камината и се навежда към пламъка. Скоро ръкописите на Идиот, Вечният съпруг и първият вариант на Бесове се превръщат в купчина черна пепел, пронизвана от бързи искри.
На 17 юли вечерта Фьодор Михайлович и семейството му напускат Дрезден на път за Санкт Петербург.
Наистина на границата претърсват багажите им. Чиновникът ги проверява с ожесточено внимание. Достоевски и жена му се тюхкат пред отворените куфари. Още няколко минути и ще изпуснат влака.
“Мамо, дай ми кифличка”, проплаква Люба.
Чиновникът вдига рамене и разрешава на пътниците да се качат във вагона. Влакът потегля.
Вече зад прашните стъкла бяга руската земя, руското небе с тънки, провлачени облаци, разнищени от вятъра.
Малка пътечка пресича насипа, потъва в тревата и свършва нататък, пред барака със сламен покрив. Край пътя една селянка размахва червена кърпа. Вързала е главата си е с мръсно шалче. Носи дисаги от брезова кора. Обута е с въжени, разкривени обуща. Тя крещи, смее се и изчезва като всмукната от бързината и дима на трена. Пред тях е Русия. Истинската Русия. Не тази на озлобените интелектуалци, на революционерите, на “бесните”, а Русия на земята, на труда, на вярата. Тази, която ще спаси другата.