Фьодор Михайлович знае, че литературната му творба е още непълна. Налага се да направи последна изповед и е крайно време да започне. Ще каже “последната си дума”. Вглъбява се. Трупа бележки, събира материал. Ще са му нужни три години да изпълни начинанието си.
“Намислих и скоро ще започна да пиша голям роман, в който между персонажите ще има и много деца…”, пише той на 16 март 1878 година.
И започва да попълва тефтерчето си, озаглавено Братя Карамазови:
“Да се осведомя дали е възможно да се лежи между релсите, когато минава влак с голяма скорост.”
“Да се осведомя за детския труд в завода, да се запозная с работата в училищата и да посетя някое училище.”
“Да отида в приют за намерени деца.”
Междувременно Достоевски се запознава с младия блестящ професор Владимир Соловьов (син на историка). Той е слушал негови лекции в Санкт Петербург. Открил е, че с него го свързва безспорно духовно родство. Нали Соловьов беше избрал за тема на своята дисертация “Кризата в западната философия”? Нали беше атакувал издълбоко стария европейски позитивизъм? Нали беше обявил, че се появява нова метафизика? Впрочем лицето на младия мъж великолепно допълва неговата вътрешна същност. Изразителната му хубост привлича и най-върлите му опоненти. Достоевски твърди, че има “главата на младия Христос” от Анибал Карачи.
Скоро много здрава и съдържателна дружба свързва младия философ и стария писател. Но изглежда, че в този чудноват съюз старият писател е ученикът.
Фактически Достоевски формулира, подрежда, изяснява собствената си идеология благодарение на безкрайните си разисквания със Соловьов. Младият му другар му помага да изрази с абстрактни думи философския хаос, с който се бори вече толкова години.
По проблемите на православното учение Достоевски се допитва до прокурора на Светия синод Константин Победоносцев. Но той се интересува също и от теорията на Федотов за общото дело. Чете текстовете на блажени Тихон Задонски, епископ от XVIII век: “Искам Тихон Задонски да бъде централна фигура в моя нов роман”, пише Достоевски на Майков още през 1870 година.
След смъртта на малкия Алексей, Анна Григориевна настоява Фьодор Михайлович да придружи Соловьов при пътуването му до Оптина Пустина. Надява се, че промяната ще поразсее тъгата му, толкова повече, че Достоевски винаги е мечтал да посети манастира. В него са се приютявали Гогол, Леонтиев и Лев Толстой.
Достоевски се съгласява и след кратък престой в Москва двамата приятели потеглят с влак към Сергиево. Там се качват на каруца, която ги клатушка сто и двайсет версти по каменисти пътеки. След два дена път пристигат в Оптина Пустина. Монасите ги посрещат сърдечно и отец Амброзий, чудотворец и главен изповедник, приема два пъти Фьодор Михайлович на частен разговор. Това посещение ще избистри в представата на Достоевски фигурата на преподобния отец Зосима от Братя Карамазови.
Интересно е да се отбележи, че още през 1877, една година преди пътуването до Оптина Пустина, Достоевски бе ходил в Даровое, мястото, където живя в детските си години. Видял бе пак горичката, урвата, селцето Черемашни. Беше си побъбрил със сбръчкани старци - някогашните момчета със зачервени до кръв бузи и лененоруси коси, чийто смях се смесваше с неговия. Беше си преповторил спомените. Беше освежил вдъхновението си направо от извора. Беше готов.
Обаче този труд, който продължава три години, се оказва по-заробващ от всеки друг досега. Достоевски не желае да претупа творбата, която трябва да бъде венец на цялото му творчество. Но се опасява, че възрастта може да омаломощи творческите му сили. Страх го е да не би болестта да е отслабила паметта му. Страх го е да не умре преди да е казал всичко. “Забелязвам, че колкото пљ напредвам, толкова по-трудно ми върви работата.” Или пък: “Все си мисля за моята смърт… и се питам какво ще ви оставя на децата и на теб…” И още: “Сега на плещите ми лежат Карамазови и аз трябва да завърша книгата. Важно е да се получи произведение на изкуството, а е трудна и рискована работа, съдбоносно нещо: тя трябва да издигне името ми много високо, да го затвърди; иначе няма никаква надежда.”
IV
БРАТЯ КАРАМАЗОВИ
Семейство Карамазови живее в малък провинциален град. Старият Карамазов, циничен и похотлив палячо, е провалил живота си в загадъчен разврат. От първата си жена, която го биела, има син Дмитрий, необуздан скот с внезапни пориви за честност и метафизическа изтънченост. От втората си жена, креслива истеричка, има син Иван, раздразнителен интелектуалец, с буен и разрушителен дух, герой и мъченик на отрицанието. Третият му син, младият Алексей, сякаш е избегнал наследственото проклятие на Карамазови, надарен с мъжка доброта, която е противоположност на “безполовата” доброта на Идиота. Той е положителният принцип в книгата, блестящото ядро, около което кръжат и танцуват като черни мушици другите персонажи. Но към тримата братя трябва да се прибави гнусният Смердяков, незаконороденият син на стария Карамазов, и слабоумното нямо момиче, което е изнасилил една нощ от самохвалство. Това епилептично копеле е лакей в дома на баща си. Той е претенциозен и извратен. Обожава Иван. А Иван се гневи, защото вижда в негово лице собствената си карикатура.