Затворените клепачи плътно очертават очните ябълки. Чува се странно бълбукане. Дишането спира. После започва пак, хрипкаво, мъчително. Опитва се да каже нещо. Но никой не разбира думите му.
Лекарят пристига в осем часа вечерта. Едва долавя последните удари на сърцето. Фьодор Михайлович издъхва в 8 часа и 36 минути, без да дойде в съзнание.
Измиват тялото, преобличат го и го полагат на масата в очакване на ковчега. Покриват смъртника до кръста със сърмена покривка, донесена от близката черква.
Скръстените на гърдите ръце крепят икона. Въздухът мирише на тамян, восък, одеколон. Един художник се е настанил до мъртвеца и го рисува.
Междувременно се изреждат представители на религиозните служби. Пристигат делегации, всяка със свой свещеник и свой хор, и всяка иска разрешение да отслужи литургия. Пристигат и представители на студентите, на кадетите от флота… Свещеникът чете молитви и дяконите отпяват.
Топло е. Въздухът е толкова тежък, че кандилцето навремени гасне. Венци, букети, китки се трупат в стаята. Почитатели целуват ръцете на покойника и молят децата да им дадат цвете за спомен от татко им.
Анна Григориевна се лута от стая в стая като безумна. Непрекъснатата върволица от чужди хора в жилището є я уморява. Те идват и по главното, и по черното стълбище. Потокът на посетителите се разминава и се разделя от двете страни на смъртния одър. Кои са тези непознати хора? Защо никой не ги изгони? На Анна Григориевна є се струва, че застават между нея и Фьодор Михайлович. Той вече не е същия човек - обичания, избухливия, сантименталния, смешния, болния, любимеца. Вече не є принадлежи. Грабнали са є го. Той принадлежи на тълпата.
В тясната квартира на семейство Достоевски изникват по ред: пратеникът на Министерството на вътрешните работи, великият княз Дмитрий Константинович, учени, колежани, разплакани дами…
Хофмайстер Н. С. Абаса предава на Анна Григориевна писмо от Министерството на финансите, в което є се съобщава, че по искане на императора на вдовицата и децата на големия писател се отпуска пенсия от две хиляди рубли. Тази новина толкова силно я зарадва, че тя се втурва в кабинета, за да я съобщи на мъжа си: “Едва когато влязох в стаята, където почиваше тялото му, си припомних, че вече не е жив и горчиво се разридах”, пише тя.
Монасите от лаврата “Александър Невски” предлагат на Анна Григориевна да погребат Достоевски в тяхното гробище. Те предлагат също да поемат разходите за опелото на “ревностния пазител на истинската православна религия”.
Анна Григориевна си спомня, че един далечен ден се бе пошегувала с Достоевски: “Предпочитам да те погреба в манастира “Александър Невски”, казала тя. “Мисля, че там погребват само генерали от пехотата и кавалерията!”, се засмял той. “Ами, ти нали си генерал от литературата?”
Вдигнаха тялото на 31 януари, събота. Още в ранните часове огромно множество изпълва улицата. Катафалката чака, но почитателите на Достоевски поемат ковчега и го носят на рамене до манастира.
Трийсет хиляди души придружават тленните останки. Седемдесет и две делегации с венци участват в погребалното шествие. Петнайсет хора пеят черковни песни. Две гирлянди по шейсет метра от лавър и живи цветя отделят шествието от останалото множество.
След два часа началото на колоната стига в манастира. Полагат ковчега в средата на параклиса “Свети Дух”.
На другия ден, 1 февруари 1881 година, навалица от приятели и любопитни изпълва манастира “Александър Невски”. Полицията е принудена да затвори вратите. Самата Анна Григориевна едва успява да влезе в черквата: “Казах, че съм вдовицата и че дъщеря ми ме придружава. Не скриха от мен, че вече няколко вдовици Достоевски са се представили, кои сами, кои с деца.”
Анна Григориевна най-сетне заема мястото си и опелото започва. Ковчегът, издигнат по средата на кораба, е отрупан с цветя. Епископът отслужва литургията. Ректорът на Духовната академия и представителят на архимандрит Симеон пристъпват към последната благосоловия. Преди “последное ридание” епископ Янишев произнася проповед, в която възхвалява християнските заслуги на Достоевски.
След погребалната церемония почитателите на Фьодор Михайлович вдигат ковчега и го изнасят от черквата.
Гробището е потънало в сняг. Клоните на дърветата са натежали. Всички шумове са приглушени.
Любопитни хора са се покатерили по паметниците и свалят шапки при наближаването на шествието.