През 1883 година бе открита подписка от почитателите на Достоевски, с която да се съберат средства за паметник на великия творец. Проектът, който спечели конкурса, предствляваше бюст на Достоевски. Анна Григориевна не го хареса. Видя є се несполучлив и много голям. Но той беше одобреният от комитета.
Двете хиляди рубли, които останаха след построяването му, бяха превърнати в облигации и доходите от тези облигации се отпускаха за построяване и издръжка на училище на името на Достоевски. Новото учебно заведение беше построено в Старая Руса и отец Иван Румянцев, приятел на Фьодор Михайлович, се съгласи да стане негов директор. А през 1887 година великият княз Владимир Александрович взе училището под свое покровителство.
Анна Григориевна използваше малкото свободно време, което є оставаше от работата с изданията, с училището и с литературните инициативи, за да подреди документите, свързани с живота на Фьодор Михайлович. Заедно с писмата от приятелите и шпалтите подреждаше в папките и лентите от венците, които бяха поднесени в памет на мъжа є. Една вечер, на гости у стара училищна приятелка, тя срещна консерватора на Московския исторически музей и го помоли да отдели място за нейната колекция. След една седмица получи съобщение, че може да разполага с една кула в сградата на музея. Анна Григориевна поръча в Санкт Петербург специално обзавеждане от тъмно дъбово дърво. Само пренасянето му до Москва струваше хиляда и триста рубли. А още през 1886 година изпрати в музея каси с книги, портрети и ръкописи.
Отсега нататък тя щеше да живее само за посмъртната слава на Фьодор Михайлович. “Аз не живея в XX век, споделя тя с Гросман през 1916 година, а в XIX век, в 70-те години. Моите приятели са приятелите на Фьодор Михайлович; моят свят е светът на починалите съвременници на Достоевски. Живея с тях…”
“Тази жена със сиви коси, прибрани в боне, с уморено, но очарователно лице, със светлосиви умни очи и младежка усмивка, разказва Гросман, ми показа, както би направила за всеки любител на творчеството на Достоевски, ръкописите на неговите Записки, скъпи реликви в архивите є и многобройните писма, които мъжът є є е изпращал.”
Да, Анна Григориевна всеотдайно се отказа от личен живот, за да се посвети на преклонението си към Достоевски. Тя искаше да пази Фьодор Михайлович в смъртта, както го бе пазила през последните му години. Пожела да се бори за него, да подготвя за него спокойно безсмъртие. Тя откри фронт срещу хулителите и неделикатните биографи, както навремето правеше с кредиторите.
През 1898 година австрийката госпожа Хофман, автор на няколко очерка за Достоевски на немски език, получи разрешение чрез своето посолство да прегледа архивите от процеса срещу петрашевците, съхранявани в канцеларията на Трета секция. Но можеше да го направи само в присъствието на Анна Григориевна, единственият човек, на когото бе разрешено да прави преписи. Анна Григориевна трябваше да отива там пет пъти, докато препише изцяло текстовете с показанията на Достоевски. Последния ден я придружаваше госпожа Хофман. На излизане Анна Григориевна подаде ръкописите на австрийската посетителка да ги подържи, докато тя си облече палтото. Когато поиска обратно пакета, госпожа Хофман отказа да є го върне и є каза, че още същата вечер ще изпрати книжата на своя издател във Виена. Анна Григориевна є възрази, че е недопустимо документите да се появят в превод, преди да са публикувани в Русия. Но австрийката здраво притискаше своята плячка и надигаше глас. Този чудат спор между двете жени приключи едва когато Анна Григориевна заплаши госпожа Хофман, че ще повика полиция, за да бъде арестувана за кражба. Госпожа Хофман се уплаши и върна ръкописа. Анна Григориевна преписва цял ден и същата вечер връчи един екземпляр на “съперничката” си. Но госпожа Хофман се оказа много експедитивна и немският превод на документите излезе преди руските вестници да се решат да публикуват оригиналния текст.
Госпожа Достоевска не обичаше биографите и фабрикантите на “мемоари”. Роякът от Спомени, издавани след смъртта на Достоевски от всички, които повече или по-малко се бяха приближавали до него, я дразнеше. Тя смяташе, че най-добре го познава. Полиграфистите, съучениците, литературните приятели, другарите от Сибир не възстановяваха в книгите си истинския образ на Достоевски.
“Всеки път, когато прочитах в някой вестник, че еди кой си говори за съпруга ми в своите Спомени, пише Анна Григориевна, сърцето ми се свиваше и си помислях: “Сигурно още едно преувеличение, някаква измислица или просто празни приказки.” И рядко се лъжех… Почти винаги се изумявах от общоприетия тон на всички Спомени за Достоевски. Всички разказвачи по общо съгласие (вероятно съдейки от творбите му) го представят като злокобен, досаден за околните… прекомерно горделив, жертва на манията за величие.”