Обаче в защитата на своя съпруг Анна Григориевна преминава мярката1. Тя силно опростява образа на Достоевски. Видяхме дотук какво трябва да си мислим за достоевскиевата “нравственост”. Достоевски беше способен едновременно на големи добрини и на дребни лошавини, на голяма преданост и на неголям егоизъм, на великодушни чувства и на дребни пороци. Беше овладяното зло. Той не е извършвал садистичните престъпления на своите герои, но си ги е мислил. Те са го обсебвали. Изкушавали са го. И май се е освобождавал от тях, включвайки ги в романите си. Той успя да покаже толкова висок гений, защото скатаваше в себе си всички човешки слабости и всички човешки прелести. Беше универсалният човек не по интелект, а по сърце. Не се осъществи в “сатаната” Ставрогин, нито в “светеца” Мишкин, защото беше едновременно и единият, и другият еднакво осъзнато. И тази двойственост протича в цялото му творчество. Той се люшка между плътския свят на похотта и духовния свят на отказа. Колебае се между установения стар и непонятния нов ред. Той е самото отрицание на “избора”. Ето защо не е чудно, че пацифистът християнин проповядва война на Изтока, фантазьорът епилептик изпълва книгите си с реалистични детайли. Достоевски се раздвоява като героите си. И още щом предложи решение на “проблемите на живота”, можем да сме сигурни, че вече то не е негово. Творчеството на Достоевски не е отговор, а въпрос. След като сме го прочели, вече не сме същите. Ние вярвахме дотогава, че сме стъпили здраво в един и същ вековен, многохилядолетен свят. И научните закони, нравствените правила, обществените навици на този свят сме смятали за свещени и неизменни. А изведнъж декорът се олюлява, почвата бяга под краката ни. Заобикалят ни бездни. Достоевски ни изтръгва от удобния ни сън и ние се пробуждаме на ръба на небитието. Къде са нашите патентовани лъжи, нашите сигурни стари оръжия? Къде сме самите ние? Какво сме самите ние? Оголени сме от всички убеждения, с които ни засипваше философията още от началните ери на земята. А какво ни дават в замяна? Нищо, почти нищо, ще кажат някои. Всичко, ще отвърнат други. Достоевски въведе понятието “нерешимо” в метафизиката на романа. Той ни обогати не със сигурност, а с безбрежно безпокойство. Не ни наложи нова догма, но ни прикани към голямо търпение. Той не ни предложи предмет на очакване, но ни научи на вкус към очакването. Вярвай, че Бог те обича по начин, който ти абсолютно никога не можеш да си представиш.
В подкрепа на тази истина цяло стадо чудновати създания с озарени лица и с дрехи от дим се възкачва и приближава към нас. Расколников, Мишкин, Рогожин, Ставрогин, братя Карамазови. Тези престъпници, тези невинни, тези развратници стоят край нас внимателни и сериозни. И ние разпознаваме себе си в тях. И знаем, че отсега нататък ще ни съпровождат през целия ни живот, задъхани от нашата собствена жажда, стенещи от нашия собствен глад, побутвайки ни по раменете, когато смятаме, че сме стигнали. “Да не стигнеш, в това е величието ти”, пише Гьоте. Достоевски е велик, защото не стигна.
Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.
Файлов източник: dubina.dir.bg
21 септември 2008