Едно от стихотворенията му, На път, възхищава Белински. Прочутият критик насърчава дебютанта, съветва го, напътства го в литературното поприще. Некрасов бързо се издига. Поетът на скромните хора има необикновено развит практически усет.
“Некрасов ще стигне далеч, казва за него старият журналист. Той не е като нас… Ще натрупа и малък капитал.”
А в действителност същият Некрасов пише:
“Призван бях да възпея твоите страдания,
учудващ с търпението си народ,
да хвърля лъч поне в твоето съзнание,
по пътя, в който те предвожда Бог.“1
И същият Некрасов вижда своята муза в лицето на крепостна девойка, която шибат с камшици до кръв; той се разнежва от съдбата на лодкарите по Волга, просълзява се от вида на зачервените лица на мужиците, разголва и малката, и голямата нищета на Русия. Същият Некрасов доста грозно напира за свое място в света, често посещава салоните, свързва се с писателя Панаев, настанява се при него, превзема му жената, живее с нея петнайсет години и издейства от подиграния съпруг да финансира списание, на което ще бъдат директори и двамата. Пролетарският лиризъм и усетът за сделка не се унищожават взаимно у него, а се допълват хармонично. Разгулник, казват неприятелите му. Несъзнателен, отвръщат неговите приятели.
Когато Григорович му представя Бедни хора, Некрасов се отнася скептично.Той е зает, разсеян е. Накрая снизходително се съгласява да чуе десетина страници:
“След десет страници ще стане ясно колко струва.”
Григорович започва да чете.
Десет, двайсет, трийсет страници се прелистват без прекъсване. Но като изслушва описанието на погребението на туберкулозния студент, Некрасов радостно попържа. А при прощалното писмо Григорович не може да сдържи плача си. Той подсмърча и скритом поглежда Некрасов. Лицето на поета е обляно в сълзи. Защото този безскрупулен кариерист е още твърде млад - той лесно се разнежва и благородно жали.
Григорович ликува:
- Да отидем у Достоевски, да му съобщим добрата новина.
- Късно е. Сигурно вече спи…
- Какво, ако спи! Ще го събудим. Това ще е по-добро за него от съня!
Достоевски не спеше.
Беше прекарал цялата вечер при един другар да четат Мъртви души и за стотен път да разискват върху книгата. Беше се прибрал в четири сутринта през една от белите петербургски нощи, светли и прохладни като пролетен ден.
Щом влезе в стаята, не пожела да си легне. Отвори прозореца, седна край него и се загледа в чистото, гладко, безбрежно небе, откъдето струеше млечно сияние.
Домовете спят в мъждукащи светлинки. Рядко има минувачи. Фьодор Михайлович не е много сигурен дали е в действителен свят. Намира се между два живота. Чака слънцето, което скоро ще изгрее.
Разнася се звън и той се сепва. Отваря вратата.
На прага стоят Григорович и един непознат. Достоевски пребледнява леко уплашен. Но посетителите яко го прегръщат, възклицават, разтърсват отпуснатите му ръце. Прочели са книгата му. Те са извън себе си от възторг.
- Гениално!… Гениално!…
Достоевски е смаян, лъчезарен и отвръща, както му дойде.
Половин час разговарят за поезия, за истина, за политика и театър. По всякакъв повод цитират Гогол. Позовават се на авторитета на Белински.
“Още днес ще му отнеса вашия ръкопис, се провиква Некрасов, и ще видите!… А, какъв човек, какъв човек!… Ще се запознаете с него! А сега лягайте, легнете си, ние ставаме. Утре ще дойдете.”
Накрая си тръгват. Но Достоевски въобще не мисли да заспива:
“Като че ли мога да заспя след такова посещение”, отбелязва той в Дневник на писателя. Какъв възторг! Какъв триумф! Но от всичко най-скъпо ми е тяхното внимание. Ясно си спомням какви мисли ме вълнуваха тогава: Някои хора постигат успех, получават поздравления, горещо са приети, изказват им хвалебствия; но тези дойдоха със сълзи в очите в четири часа сутринта, защото е по-важно от съня! Ах, колко е хубаво!”
До сутринта Григорович, изтегнат на канапето, чува как Достоевски крачи в съседната стая.
На другия ден, както бе обещал, Некрасов отива при Белински и тържествено обявява:
- Нов Гогол ни се роди.
- Около вас Гоголевците никнат като гъби, отговаря строго критикът.
При все това се съгласява да вземе ръкописа. Обещава да го прочете. А това вече е забележителен успех. Защото Белински е големият критик на деня, чува му се думата, страхуват се от него, неподкупен е.
Мършавият човек, който живее в скромно жилище, кашля, храчи кръв и знае, че е осъден скоро да умре, изпада във възторжени увлечения и гняв, които раздвижват общественото мнение. Ту аплодира, ту отрича с бързи реакции. Както казва Достоевски, “той е най-забързаният човек на Русия”.