Да, най-забързаният и най-пламенният: “Висарион бесния”. Той завършва набързо образованието си, пристрастява се към теории, които не е имал време да асимилира, изоставя ги, връща се отново към тях, страда с цялата си душа. В началото на своята кариера се хвърля телом и духом към идеализма. Изкуство за самото изкуство, интимно съзерцание, властно откъсване от света. Но постепенно тази разредена атмосфера му натежава. Той вече не може да се задоволява с литературата. Отсега нататък не може да бъде самодоволен.
“Изкуството просто ме задуши, пише той на свой приятел. Въпреки това, при този режим можех да живея затворен в себе си и си мислех, че за човека няма друго съществувание освен вътрешното. Обаче аз излязох от себе си (беше ми тясно, но пък ми беше топло), излязох към новата вселена на страданието.”
Той отново е в досег с действителността заедно с масата. Отдава сили на социалните проблеми. Съдбата на руския народ е несправедлива, нетърпима. Дълг на писателя е да разкрива нищетата на селянина. Една книга има стойност само ако предявява някакво хуманитарно искане. Талантът има цена само ако е полезен.
Около него се създава партия на “Запада”, която се противопоставя на партията на “Славянофилите”.
Занапред вече той се кълне само в идеите на френските социалисти и се позовава само на успехите на науката. Дори Пушкин, от когото той преди се възхищаваше безрезервно, вече му се струва салонен стихоплетец. Нали поетът беше писал: “Тенджерката ти е по-скъпа, защото ти служи да си готвиш храната.”
“Ех, разбира се, бе възкликнал Белински със светкавичен блясък в очите, тичайки от единия до другия ъгъл на стаята, разбира се, тя ми е по-скъпа. В нея приготвям храната не само за себе си, но и за моето семейство, за всички бедни хора, и преди да се възторгвам от красотите на изкуството, моето право, моят дълг е да храня своите, и аз да се храня напук на всички аристократи, на всички вятърничави люде!“1
Само привързаността му към Гогол изглежда непоклатима. Уви! Когато Гогол публикува своите Избрани откъси от кореспонденцията с моите приятели, Белински ще се задъхва от възхищение.
У автора, когото “обожаваше”, защото книгите му разкриваха недъзите на съвременното общество, той долавя един изостанал мистик, закоравял славянофил, грубиян. Незабавно критикът пише дълго презрително писмо, което по любопитно стечение на обстоятелствата ще се окаже съдбоносно за Достоевски.
“Да, обичах ви, пише Белински на Гогол, така както само един човек, кръвно свързан със своята страна, може да обича нейната надежда, нейната чест, нейната слава, един от видните предводители на съзнанието є, на развитието є и на напредъка є. Не мога да ви опиша и в най-малка степен възмущението, което вашата книга предизвика в мен… Вие не забелязвате, че Русия вижда своето спасение не в мистицизма, не в пиетизма, а в прогреса на цивилизацията, в съзряването на онова човешко достойнство, което векове наред бе тъпкано в калта и захвърлено на бунището… Погледнете в нозете си, вие сте на ръба на пропастта…”
Но през 1845 година Гогол още не е публикувал своята Кореспонденция и Белински го обгражда с ревниво преклонение, с майчинска любов.
“Един нов Гогол ни се роди!” Подиграваха му се! Ала на другия ден, когато хронистът Аненков го посещава, намира го в двора, прав пред прозореца, с голяма тетрадка в ръка. Щом го забелязва, Белински се провиква:
“Влезте бързо… Ще ви съобщя една новина… Погледнете този ръкопис, не мога да се откъсна от него… Това е книга на един млад талант: не познавам нито лицето на автора, нито зная идеите му, но романът разкрива бездните от живота и характерите на руския човек, че още никой не е сънувал подобно нещо. Това е първият опит у нас да се напише социален роман, но такъв, какъвто само един художник може да сътвори, със съвършената безсъзнателност за това, какво може да се получи от него.“1
И Белински прочита няколко страници от Бедни хора с надменен, звучен, неспокоен глас.
Вечерта Некрасов на свой ред се отбива да научи отзивите. Белински го посреща с простите думи:
“Доведете го… Доведете го бързо…”
И тъй, три дни след като е прочел ръкописа си пред Григорович, Достоевски е представен на най-пламенния хронист на Русия.
Тургенев е оставил кратко описание на критика:
“Видях човек, среден на ръст, закръглен, с неправилно, но характерно лице, с разрошени руси коси по челото. Има неспокоен израз на лицето, както се случва често със свенливите и самотни хора. Той ми заговори, после получи пристъп на кашлица, покани ни да седнем и бързо се настани на дивана, погледът му шареше по паркета, а той си завиваше тютюн с мънички, нежни пръсти.”