Такъв, без съмнение, го е видял и Достоевски. Мрачен, сериозен, смутен. Но много скоро Белински се разгорещява.
“Разбирате ли само, ми повтаряше той с привичния си високопарен тон, разбирате ли какво сте написали тук?”
Той имаше навик да извишава глас, когато изпитваше силно чувство.
“Вие сте могли да напишете такава творба просто защото сте художник с изключителна чувствителност. Но премерили ли сте пълния размах на ужасната истина, която обрисувате? Не е възможно да сте я разбрали на двайсетгодишна възраст. В крайна сметка вашият злощастен чиновник е служил с такова себеотрицание!… Той сам е стигнал до положение да не смее да запази и най-малкото самоуважение, тъй смазан се чувства той, и накрая вече смята за безбожно всяко оплакване. Дори не смее да признае, че има право да бъде нещастен!… Истината ви се разкрива и възвестява като на художник: получили сте я в дар, съумейте да оцените този дар, останете му верен и вие ще станете голям писател.” Достоевски е зашеметен, смаян. Вие му се свят. Иска му се да прегърне всеки, да благодари всекиму, да се закълне във вечно приятелство на кого ли не. Когато излиза на улицата, едва може да върви. Спира на първия ъгъл на тротоара. Гледа “небето, светлия ден, минувачите”. Но вече няма нищо общо с тях. Той се е извисил изведнъж в друг свят, откъдето ги вижда като мравки.
“Възможно ли е наистина да съм толкова голям?, си казвах, обзет от някаква плаха екзалтация. О, не се смейте: впоследствие не съм си въобразявал никога, че съм голям човек; но тогава можех ли да устоя?
О, ще бъда достоен за тези хвалебствия. Но какви хора, какви хора!… Ще заслужа тяхната почит, ще се постарая да стана превъзходен като тях, ще остана верен… Ние ще победим. О, да вървя с тях, да бъда с тях…”
Всъщност той нямаше да бъде дълго “един от тях”.
Действително Белински беше възхитен от Бедни хора, но бе изтълкувал книгата по своему. Той бе видял в нея само хубава илюстрация на своите социални идеи. “Работата е проста, обяснява той на Аненков: намериха се добри безумци да повярват, че любовта към човешкия род е наслада и дълг на всеки човек. Те нищо не разбират, когато колелото на живота с всичките му добре установени преимущества ги смаже и спокойно превърне на пепел крайниците и костите им. Това е всичко. Но каква драма! Какви характери!…”
Той не бе забелязал положителната страна на героите. Не се бе трогнал от дискретното им примирение, от действителната им доброта. Той не бе отгатнал, че Макар Девушкин струва повече от една жертва, защото е приел сам да бъде жертва. Критикът бе видял в Бедни хора претекст за социален бунт, а не призив за човечно съучастие. Той се бе възмутил от палачите. Забравил бе да се възхити от мъчениците.
Всичко това е маловажно. Засега критикът и авторът са “луди” един по друг. Белински говори наляво и надясно за новото си откритие. Той е като обсебен.
“Те откриха някаква нова звезда, някой си Достоевски, когото поставят почти наравно с Гогол”, пише Аксаков с раздразнение.
VIII
САЛОНИТЕ
Романът Бедни хора още не бе публикуван, но благодарение на Белински литературните кръгове посрещнаха младия автор с любопитство и симпатия. Организираха четения на творбата му. Канеха го в салоните. Достоевски се главозамайва. Поръчва си цилиндър при Цимерман, модния шапкар, грижи се за бельото си, смята се за Растиняк1 и всички му се струват очарователни. Белински му е като втори баща:
“Трябва да ти кажа, пише Фьодор Михайлович на брат си, че преди две седмици Белински ми даде урок как може да се живее от перото…” “Много често отивам у Белински. Той е до немай къде добре разположен към мен, и сериозно вижда в мое лице доказателство и оправдание пред публиката за собствените си идеи… Вече сигурно половин Петербург говори за Бедни хора… Дори да е сам, Григорович силно натежава. Той ми казва: “Аз съм вашият клакьоршофьор2.”
Това писмо е от 8 октомври 1845 година.
На 16 ноември 1845 година книгата Бедни хора още не е видяла бял свят, но въпреки това опиянението на Достоевски расте до побъркване.
“Никога славата ми, братко, няма да надмине върха, който стигна днес. Навсякъде съм на невероятна почит, предизвиквам изненадващо любопитство. Запознах се с много хора, и то най-големи богаташи. Княз Одоевски ме помоли да го удостоя с едно посещение, а граф Сологуб си скубе косите от отчаяние. Панаев му заявил, че има един талантлив писател, който щял да навре всички в калта. Сологуб обходи познатите си, а когато бил при Краевски, попитал: “Кой е този Достоевски? Къде да открия Достоевски?” Краевски, който не цепи басма на никого и все казва истината право в очите, му отговорил, че Достоевски няма да му окаже честта да го посети. И то си е наистина така. Този незначителен аристократ сега се вдига на кокили и смята, че ще ме заслепи с великодушната си любезност. Всички ме смятат за чудо. Не мога и дума да изрека, без да се повтаря отвсякъде: “Достоевски каза това… Достоевски иска да направи онова…” С една дума, братле, няма да ми стигне хартията, ако трябва да ти разкажа всичките си литературни успехи…”