И накрая, една голяма новина: Достоевски се срещна с Тургенев:
“Тургенев е влюбен в мене. Какъв човек, братко! Самият аз бях готов да се влюбя в него. Талантлив поет, аристократ, красив млад мъж, и богат и интелигентен, и културен - двайсет и петгодишен… Природата не го е лишила от нищо, чини ми се. Освен това безгрешен характер, възхитителен, обработен в добра школа… Главата ми прелива от идеи, но стига да кажа на някого нещо, на Тургенев например, и на другия ден цял Петербург ще знае, че Достоевски пише това или онова…”
Достоевски си прави гаргара със своята известност, перчи се пред огледалото като момченце в празничните си дрехи. Той е щастлив, но наивността и глупавото му самодоволство са непоносими. И то съвсем естествено. Нека само си припомним неотдавнашната му самота, неговите доскорошни съмнения. До вчера беше неизвестен, пишеше като в мъгла, имаше чувството, че никой никога няма да оцени творчеството му. И ето че изведнъж непознати хора четат произведенията му, разбират го, възхищават се, търсят неговата компания. Няма по-лош самонадейко от този, който дълго е отхвърлял правото си да бъде такъв.
Впрочем самохвалството на Достоевски е чисто епистоларно. Щом остане сам с хартията, първоначалната му свенливост се възвръща. Страхува се да не се окаже недостоен изпълнител на роля, която го карат да играе. Има чувството, че хитрува непохватно и че всеки разбира хитростта и му се подиграва.
Граф Сологуб го посещава, след като е прочел Бедни хора. Той вижда пред себе си бледен млад мъж с болнав вид.
“Беше облечен с твърде протрит домашен редингот с толкова къси ръкави, сякаш кроени за друг човек. Когато му се представих и изрекох няколко добре подбрани слова, за да изразя голямата си изненада от романа, който бях прочел, стори ми се, че доста се пообърка и смути; покани ме да седна в единственото вехто и разклатено кресло. Останах двайсет минути и го поканих у дома на вечеря. Достоевски просто се смрази. Едва два месеца по-късно неочаквано се реши да се появи в моята менажерия.“1
Смразен е точната дума: Достоевски е възторжен и смразен едновременно. Всичко това е твърде хубаво, твърде лесно. Той е смаян и заслепен. Прегръща неприятелите си. Не допуска, че е възможно някой да не го обича, щом като той обича всички.
“Тези честни хора не знаят как да ме обичат; от първия до последния са влюбени в мен…”
Ала в музикалния салон на граф Велгорски, където отива с Белински, Фьодор Достоевски има съвсем честно чувство, че “го показват като зрелище”. Когато в същия салон Белински счупва по невнимание една чаша, Фьодор Михайлович чува графиня Сологуб да мърмори зад гърба му:
“Ако бяха само непохватни и диви, идидойди. Уви! Те даже не са интелигентни.”
Освен това той узнава, че някои негови събратя го упрекват, загдето е изискал “специално обрамчване” за своя роман.
Няколко години по-късно, когато Достоевски е в Сибир, Тургенев съветва Леонтиев да се предпазва от прекомерно самолюбие, от каквото страдат някои начинаещи.
“Като горкия Достоевски. Когато дал романа си на Белински, за да го издаде, нещастникът до такава степен си загубил ума, та му казал: “Текстът ми да се обрамчи с малко бордюрче.”
Но никога не стана ясно дали е било точно така. През 1880-а, една година преди да почине, Достоевски с възмущение протестира срещу тази легенда, поместена в Новое время.
При все това Аненков твърди, че е виждал обрамчени шпалти, а Григорович не смее да се произнесе против това твърдение. Но книгата излиза без никакви украшения.
Така или иначе, възможно е Достоевски, опиянен от ласкателствата, наистина да е поискал от критика творбата му да излезе с ново типографско оформление. Всъщност по това време никакво самохвалство от негова страна не бива да учудва. Той е пред нервна криза. Не знае какво прави и какво иска.
“За малко щяхме да вземем акъла на едно от малките идолчета на деня, пише Панаев… Накрая бе започнал да говори врелинекипели. Развинтихме му чивията и съвсем го забравихме, горкия! Ние го погубихме. Превърнахме го в посмешище.“1