Домъкват Достоевски на един прием, за да го представят на млада светска красавица - Сенявина. Застава пред хубава девойка, с бебешки устни, тежки руси къдри, спокойни студени очи. Тя понечва да го стрелне с банален комплимент за творчеството му. Достоевски пребледнява, олюлява се и загубва съзнание. Отнасят го в съседна стая, пръскат го с одеколон.
Известно време по-късно Тургенев (“Тургенев е влюбен в мен”) и Некрасов (“великолепният поет на скромните люде”) ще напишат сатирична поема, в която ще намери място горната случка:
Рицарю на печалния образ,
Достоевски, любезен самохвалко,
на носа на литературата
ти червенееш като нова пъпка.
Скоро турският султан
при теб ще прати своите везири;
но щом на светски прием
насред княжески сбор
- О, мит и злоба на деня! -
ти се търкулна като падаща звезда
и сбърчи вирнат нос като тромпет
пред руса красавица една,
тогава ти се взря в чаровното лице
с трагична неподвижност
и едва, едва ти не умря,
покосен в крехка младост…
Двете побратимчета, със съучастието на Аненков, разпространяват долнопробни анекдоти за Достоевски.
Дали не знае нищо за това, или се прави, че не знае? Но факт е, че продължава да общува с тях.
Поканен е у Панаев. Приготвя се за посещението, издокарва се, парфюмира се, сякаш ще полети на любовна среща. Влиза в голям салон със светлини и огледала, от които изглежда още по-просторен. Госпожа Панаева го претегля с един поглед.
“Най-напред, пише тя в Спомени, човек остава с впечатление, че Достоевски е крайно нервен и впечатляващ млад мъж. На ръст невисок, слабоват, русоляв; с болнав цвят на лицето. Малките му сиви очи се плъзгат неспокойно от предмет на предмет, а бледите му устни често се сгърчват за миг.”
Слава богу, Фьодор познава почти всички присъстващи! Но за какво ли ще му говорят? За какво ли той ще им говори? Ще съумее ли да бъде на висотата на своята известност. Ще съумее ли да различи скритата подигравка от искрената похвала?
Той е притеснен, скован, високомерен; мисли само как да избяга час по-скоро, да се върне в малката си мрачна стаичка, просмукана от мирис на тютюн, задръстена от книги и книжа. Да бъде сам, да бъде самичък!… Но пак ще се върне.
“Достоевски идваше често вечер, пише още госпожа Панаева. Притеснението му изчезна; дори взе да проявява закачливост, повеждаше разговор с всички и противоречеше на събеседниците си просто от упорство.”
Рефлекс на свенливец. Напада от страх да не бъде нападнат. Бълва слова от страх да не се почувства принизен. Струва му се, че е блестящ, а е нетърпим. Смята, че е духовит, а е зъл и скудоумен. Вярва, че се движи с аристократична грация, а се чуват стъпките на тежките му ботуши на селяк.
Побратимчетата му налитат като рояк стършели на лесната плячка. Подхвърлят остри критики, притискат го и ситно го жилят.
“Най-вече Тургенев се прояви като майстор в тази игра. Той спореше с Достоевски единствено с цел да го раздразни.“1
Нещастникът се сърдеше, вземаше въпроса присърце, застъпваше крайни до абсурд мнения и всички около него се смееха. Литературният свят го освиркваше, злословеше, кроеше сплетни, заговорничеше. Достоевски губеше дъх в тази спарена атмосфера.
“Не го казвайте никому, но знаете ли какво казва за вас едикой си? A propos, не се доверявайте на едикоя си.”
Хайде, работата е много проста, всички му завиждат! Самият Белински вече не го обича, щом като играе на карти вместо да му говори за Бедни хора.
И Фьодор Михайлович възкликва:
“Как е възможно един интелигентен човек да отделя макар и само десет минути за едно толкова жалко занимание като играта на карти?… Действително нищо не различава чиновническото общество от литературното: те имат еднакви нелепи развлечения.”
А Белински го наблюдава с крайчеца на окото и казва тихо на Некрасов, своя партньор на карти:
“Какво му е на Достоевски? Той говори нелепици, и то с колко жар!”
“Когато повтаряха на Белински, че Достоевски се смята гений, пише госпожа Панаева, той вдигаше рамене и казваше: “Какво нещастие! Защото Достоевски има безспорен талант и ако вместо да работи, си въобразява, че е гений, никога няма да напредне. Непременно трябва да се лекува. Всичко това се дължи на крайно нервно напрежение.”
“Веднъж Тургенев разказа пред Достоевски, продължава госпожа Панаева, че срещнал в провинцията един човек, който се смятал за гений; и той описа майсторски смешните черти на този човек. Достоевски пребледня като платно и избяга, преди да е чул историята докрай. Тогава казах на присъстващите: