Защо изтезавате Достоевски?…”
Достоевски напуска просторните светли салони. Той бърза, тича по заспалите улици, прибира се в стаята си, хвърля се на дивана, за да премила необезпокоен мъката си, гнева си.
Да бъде осмиван от тази салонна измет! Какъв срам! Нека го удрят, но да му спестят препъването, щипането!
Дали само тази вечер е бил смешен? Госпожа Панаева му се надсмя. Силна червенина заля бузите му. Той вижда красивото є матово лице с големи черни очи, подигравателната є усмивка. Като си помислеше, че това чудесно създание е съпругата на Панаев, започваше да му се повдига. Тя заслужаваше нещо по-добро от него. Какво заслужаваше всъщност? Кого заслужаваше? Него? Огледалото му връща образа на дребен човечец със землист цвят на лицето и с безцветни коси. Колко е грозен! Колко е тъжен!
С изискаността на познавач той пресилва отчаянието си. Впуска се в играта. Липсваше му само една нещастна любов, за да бъде пълна злочестината му. Той ще я има. Вече я има. Той докосна дъното на човешката безнадежност.
“Бях сериозно влюбен в госпожа П.”, пише той на брат си.
Всичко е хубаво в тази жена: фигурата є, душата є, животът є. Дъщеря е на актьора Бриянски и се е възпитавала сама. На осемнайсет години се е влюбила в Панаев и тайно се е омъжила за него. Майката на Панаев, която се е противопоставила на брака, сетне е променила решението си:
“Майката на Панаев, разказва Белински, заплашила сина си, че ще умре, но още живее и не е чудно да надживее сина си и снахата.”
Младата Авдотя Панаева има чудесно перо. Тя е леко шеговита. Има изящество и ум, каквито липсват на Достоевски. Ами ако є направи признание? Ако є напише стихове като един от нейните обожатели - Сушков? Никога няма да посмее.
Отвратен е от себе си и от другите и ще потърси забрава в разврата. Предупредил е Белински, който чисто формално му се кара и му препоръчва умерено целомъдрие.
Достоевски тайно се чувства поласкан, че е причинил безпокойство на приятеля си. Той се изправя лице в лице със света на плътта, както се тръгва на експедиция.
“Ах! Тези Клари, тези Мини, Мариани, пише той на брат си, колко са се разхубавили. Струват ми майка си и баща си.”
Той заема поза на професионален сладострастник, на завоевател в женски легла, но със сигурност като се прибере вкъщи се ужасява от това, което е направил, и си плакне обилно устата, за да премахне някакъв вкус, от който му се гади.
“В моите разговори с него (от 1846 до1849) никога не съм го чувал да казва, че бил страстно влюбен, нито дори, че просто е обичал жена”, пише доктор Яновски.
Той не говори за тази, която обича, защото я обожава. Другите? За тях не говори, защото ги презира. Всеки петък отива у Панаеви; там намира противния Аненков, който неизменно е на мнението на събеседника си, внушителния Сологуб, с монокъл на окото, противния Тургенев, който позира като джентълмен, цялата клика от съперници, целия кръг от Отечественные записки, всички “наши”.
И отново страда, и отново се възмущава, и отново “бълва магарии”, които ще се разнасят от салон в салон.
Веднъж госпожа Панаева го вижда да излиза тичешком от кабинета на Некрасов:
“Беше блед като мъртвец и не можеше да уцели ръкава на пардесюто, което му държеше лакеят. Той взе дрехата на ръка и се втурна надолу по стълбите. Влязох при Некрасов и го заварих силно разгневен.
- Достоевски просто е полудял!, ми каза Некрасов с разтреперан от вълнение глас. Кой му е разказал тая легенда? Той твърди, че рецитирам наляво и надясно гнусни стихове, които съм написал за него!…”
Всъщност не ставаше дума за легенда.
Павловски от своя страна съобщава, че една вечер Огарьов, Белински и Херцен се събрали да играят карти у Тургенев. Някой от партньорите изрекъл духовитост и цялата компания прихнала да се смее. Точно в този момент вратата се отваря, на прага се появява Достоевски, оглежда гостите, пребледнява и се оттегля.
След един час Тургенев го вижда в двора да крачи надлъж и нашир, смъртно бледен, чорлав, гологлав, макар че е студено и ветровито.
- Какво ви е, Достоевски?
- Господи! Та това е нетърпимо. Където и да ида, с мен се подиграват. Нали видях как се разсмяхте, когато ме видяхте да влизам!…”
Навсякъде му се смеят. А той не знае защо. Талантът не е ли достатъчен, за да респектира? Ах! Ако Бедни хора можеше най-сетне да излезе. Хвалебствията във вестниците щяха да им затворят човките на тези пакостливи птиченца. Но изданието се бави. Цензурата още не се е произнесла.
“Цяло нещастие е, пише Достоевски на брат си, цензурата още не дава признаци на живот… Романът е безобиден и въпреки това работата се протака, мъкнат книгата от кабинет в кабинет, не знам как ще свърши всичко това…”