IX
ОТ ДВОЙНИК
ДО ХАЗАЙКА
На 15 януари 1846 година романът Бедни хора е публикуван в алманаха на Некрасов Петербургски сборник. Белински бърза да помести хвалебствен разбор на книгата в Отечественные записки.
“Да извика смях и да трогне душата на читателя, да го застави да се усмихне през сълзи, какво умение, какъв талант!…”
Но колегите му от голямата преса не го последват.
“Бедни хора излезе на 15-и, пише Достоевски на Михаил. Ако знаеше, братко, с какви бесни хули го посрещнаха навсякъде!… В Илюстрация прочетох не критика, а низ от ругатни. В Северна пчела един дявол знае какво ли не са публикували против мен! Но си спомням как започна Гогол и всички знаем как бе приет Пушкин. Дори публиката е вън от себе си.
Три четвърти от читателите ме тъпчат в калта, а една четвърт (може би по-малко) ме хвалят разпалено. Започнаха ужасни спорове. Ругаят ме, ругаят ме, ругаят ме, и все пак ме четат… Ех, дадох им една кост да гризат. Нека гризат: те работят за моята слава, тъпаците!… И обратно, какви хвалебствия ми се случва да чуя, братко! Представи си, всички наши, и дори Белински, преценяват, че съм изпреварил Гогол… Виждат в мен своеобразен извор (Белински и другите) в смисъл, че подхождам чрез анализ, а не чрез синтез, навлизам в дълбочина и че, разчленявайки атомите, откривам цялото. Гогол пък взема цялото такова, каквото е, и ето защо не е толкова дълбок като мен…”
Колко е просто! Ето, Достоевски отново възхожда. Критикуват го, ласкаят го, занимават се с него. Книгата му ще разграничи истинските приятели от истинските врагове. Два лагера. Предани защитници. Гол терен. Схватките отсега нататък не са възможни. Ах! Хубава война!…
Без да изчака публикуването на Бедни хора, Достоевски започва да пише втори роман - Двойник. Писмата, които изпраща на брат си, са пълни с намеци за нов “шедьовър”.
“Яков Петрович Голядкин (героят на Двойник) утвърждава своя характер. Истински негодник. Не знае човек откъде да го подхване. Не иска да върви напред под предлог, че не е готов… Отказва да приключи кариерата си преди месец ноември” (8 октомври 1845).
“Голядкин върви превъзходно. Това ще е моят шедьовър” (16 ноември 1845).
“Голядкин превъзхожда десет пъти Бедни хора. Нашите казват, че в Русия не е писано подобно нещо след Мъртви души, че произведението е гениално и какво ли още не?…” (1 февруари 1846).
И действително, няколкото глави от Двойник, които Достоевски прочита на “приятелите си”, силно ги впечатляват:
“Белински беше седнал срещу автора, разказва Григорович, и ревниво поглъщаше и най-малката негова думичка още с произнасянето є; на моменти не можеше да скрие възхищението си и повтаряше, че само Достоевски е способен на подобни психологически тънкости.”
През 1877 година Достоевски пише отново, преценявайки слабостите на книгата:
“Идеята є беше доста добра и аз никога не съм развивал по-сериозна от нея през цялата ми кариера.”
Ето историята:
Чиновникът Голядкин, отблъскващ със своята погубваща свенливост и мъчително обезличаване, един хубав ден среща своя двойник.
“Господин Голядкин позна напълно своя среднощен посетител. Нощният посетител бе той, самият той, лично господин Голядкин, един друг господин Голядкин, но съвсем като него, с една дума това, което се нарича двойник в пълния смисъл на думата.”
Колкото истинският Голядкин бе скромен, наивен и честен, толкова двойникът е кариерист, циник, лепка, хитър, подигравчия, ласкател и зъл. Този злотворен персонаж много бързо си присвои самоличността на Голядкин. Превзе му връзките, отне му почитта на началниците, измести го, унищожи го, превърна го в пуста сянка. Двамата Голядкиновци не можеха да съществуват рамо до рамо. По-силният уби по-слабия. Лошият уби добрия. И всичко дойде на мястото си.
Достоевски нарече този дълъг разказ “поема”. По-късно ще говори за него като за “изповед”. Всъщност това наистина беше изповед, но съвременниците му не схванаха историята, която бе разказана по хофманов маниер.
Голядкин е вечният натрапник, вечният пришелец, нежеланият. “Аз съм сам, а те са всички.”
Този несретник, който прониква в салона на Андрей Филипович, където всички са му чужди, който чувства, че привлича погледите на присъстващите, който се опитва да се оправдае, да се наложи, който губи самообладание, който се нервира, който иска да си тръгне, а не може да се реши, не е ли самият автор, попаднал насред литературните сбирки?
И когато му е дошло до гуша да чува оскърбления, когато успява да се измъкне от грейналия в светлини дом и тръгва да тича по кейовете, “спасявайки се от враговете си, от техния гнет, от неизброимите им пренебрежителни жестове по негов адрес, Голядкин не ни ли напомня Достоевски? Нали него имаме предвид в тази “ноемврийска нощ, ужасна, влажна, мъглива, дъждовна, изпълнена с всякакви възпаления, хреми, тръпки, ангини, разни трески, с една дума всички “дарове” на петербургския ноември”?