Да, завръщането у дома след униженията му носи на Голядкин същото облекчение, което авторът е изпитвал, когато се е прибирал в мрачната си стая след блясъка на бала. Тревогите на Голядкин при вида на младата красавица Клара Асуфиевна, са същите, които изпитва Достоевски в присъствието на Сенявина или госпожа Панаева.
“Господин Голядкин беше бледен и съвсем объркан. Изглеждаше като обзет от внезапна умора. Едва можеше да се движи.”
Но другият, фалшивият Голядкин, “узурпаторът”, както го нарича Достоевски?
Е, да! Пак е Достоевски, успелият Достоевски, светският, който предизвиква комплименти, който търси приятелства, който се бори срещу природата си. Раздвоението на личността става по-подчертано. От една страна истинският Фьодор Михайлович - скромен, тъжен, гневен; от друга - Фьодор Михайлович разглезен от успеха, който изправя гръбнак, който парадира, който напада наляво и надясно. Истинският Фьодор Михайлович презира своя противен двойник. Опасява се, че този двойник може да го измести. Страх го е да не попадне в плен на обаянията на лесната слава. Страх го е да не се огъне пред хората, които не му прощават, че е това, което е. Страх го е, че вече няма да бъде самият той. Когато истинският Голядкин изчезва, “съпровождат го пронизващите, нечовешките писъци на неговите врагове”. И гнусният му двойник остава господар на бойното поле.
Всъщност идеята за двойника преследва Достоевски през целия му живот. Наказанието за престъпника е преди всичко раздвоението на неговата личност. Един двойник се появява, материализира се. Двойник, който е самият той, и който не е той. Двойник, който е неговата противна карикатура, кривото огледало, в което собственият му образ се подува от пришки, подпухва, спада, събира в едно всички белези на един прокълнат вътрешен живот.
Расколников от Престъпление и наказание разпознава себе си в образа на безчестника Свидригайлов: “Ами, да! Нали ви бях казал, че между нас има нещо общо?”
В Юноша Версилов изживява същото раздвоение като Голядкин:”Видите ли, много точно ми се струва, че се раздвоявам… Да, раздвоявам се в мисълта си и ме е страх. Представете си, че ваш двойник застава до вас; самият вие сте интелигентен, разумен, а другият непременно иска да извърши вместо вас някаква абсурдност, дори понякога да изиграе фарс…”
Ставрогин от Бесове вижда себе си в революционния агитатор Пьотр Степанович. “Смея се на моя маймунски образ”, му казва той. А другият, малко по-нататък, му отговаря: “Аз съм един смешник, но не искам вие, вие, моята по-хубава половинка, да бъдете смешник.”
А когато Ставрогин говори за дявола, той не е по-малко категоричен: “Не вярвам в него. Още не вярвам в него. Зная, че той, това съм аз в различните ми аспекти, че се раздвоявам, че разговарям със себе си.“1
Иван Карамазов вижда дявола, когато бълнува. И този дявол е самият той, неговата сянка: “Като те ругая, ти мен ругаеш, казва Иван. Ти, това съм аз самият, но с друга муцуна… Само че ти избираш моите най-тъпи мисли.”
И още: “Всичко, което е глупаво в мене, всичко, което отдавна съм смлял и изхвърлил, ти ми носиш като новост. Как душата ми е могла да произведе такъв негодник като теб?…”
Лакеят Смердяков е също пародия на младия Иван Карамазов: “В душата му се бе настанил смешникът Смердяков.”
“Във всеки човек има едновременно две послушнички, казва Бодлер, едната на Бога, другата на Сатаната.”
Тази мисъл, която е изразил най-обстойно в зрелите си творби, Достоевски опорочава в Двойник. И то защото не съумява да овладее в себе си влиянието на Гогол.
Романът Двойник не само е вдъхновен от повестта на Гогол Нос, но е и негова пародия, ученическо съчинение, в което цели изречения от Гогол изплуват на повърхността и бият на очи.
Повестта на Гогол разказва за един чиновник, чийто нос се отделя и заживява напълно самостоятелно.
Романът на Достоевски разказва живота на един чиновник, чиято душа се раздвоява до такава степен, че и двете є части добиват пълна индивидуалност.
Втората глава на Нос започва със следните изречения:
“Колежният заседател Ковальов се събуди много рано сутринта и направи “бррр” с устните си… Ковальов се протегна и заповяда да му донесат малкото огледалце, което лежеше на масата. Той искаше да разгледа пъпката, която вечерта му се бе появила на носа.”