Двойник започва така:
“Беше близо осем часа сутринта, когато титулярният съветник Яков Петрович Голядкин се събуди след дълъг сън, прозя се, протегна се и накрая отвори очи… Той скочи от леглото и веднага изтича до малкото кръгло огледало, което стоеше на скрина. Колко неприятно ще е, си каза Голядкин, ако някоя пъпка ми е излязла насред лицето!”
Съпоставката може да продължи в цялата книга. Нещо повече, творчеството на Достоевски гъмжи от изрази като: “да се срещнеш нос в нос, да си пъхнеш носа някъде, да не виждаш по-далече от носа си, да посочиш някого с върха на носа си” и т. н.
Когато преработва произведението си за преиздаване, Достоевски се опитва да заличи следите. За тази цел трябваше да премахне от текста възможно най-много изрази с участието на думата “нос”. Беше същинска сеч.
Но не беше достатъчно, за да спаси Двойник. Този роман остава гениално произведение “по маниера на…”
В цялата разказана история читателят приветства героите на Гогол, вижда тиковете им, отбелязва шегите им. Достоевски сам признава грешката си още с появата на Голядкин:
“Ето за какво се гневя и какво ме дразни, пише той на Михаил на 1 април 1846 година. Нашите, начело с Белински, са недоволни от мен заради Голядкин. Първата им реакция беше на безрезервен възторг, врява, версии, поредица от обсъждания. Втората им реакция беше критиката.
“Действително, всички, по общо съгласие - и нашите, и публиката - сметнаха, че Голядкин е досаден и разплут и че съм го проточил до такава степен, та книгата е станала нечетима…
Аз пък тутакси се почувствах сразен. Имам ужасен недостатък: безкрайна гордост и суетност. Буквално ме убива дори само мисълта, че съм излъгал очакванията на читателите и че съм провалил една творба, която можеше да бъде грандиозна. Голядкин ме отвращава. Много откъси са претупани… Всичко това превръща живота ми в ад и аз се поболях от отчаяние.”
Критиката бе строга:
“Дори не разбирам, пише Аксаков, как са допуснали да излезе такъв роман. Цяла Русия познава Гогол. Знае го почти наизуст и ето че господин Достоевски си присвоява и повтаря буквално фразите на Гогол. Той е откраднал парчета от прекрасната дреха на художника, за да си направи гиздило и самонадеяно се представя на публиката.”
А самият Белински замълчава с похвалите си, колебае се, притаява се:
“Възможно е авторът на Двойник още да не е усвоил необходимия такт, хармонията и затова много читатели го упрекват, не без основание, в мудност…”
Достоевски чувства, че губи симпатиите на публиката. Той иска да си ги възвърне час по-скоро. За тази цел трябва да пише бързо, бързо. Но какво?
В една дълга повест, озаглавена Господин Прохарчин, той рисува образа на екзалтиран и противен скъперник. След смъртта на стареца намират фишеци със злато в сламения му дюшек. Сцената е чудовищна: хората се нахвърлят, изблъскват смъртника. “Изведнъж, най-неочаквано, той се изхлузва от постелята с главата надолу и във въздуха щръкват като овъглени клони само два мършави и посинели крака.”
Цензурата орязва решително този невинен и безполезен разказ:
“Прохарчин е ужасно обезобразен на някои места. Тези господа забраниха думата “чиновник”, Бог знае защо?… Всичко, което бе жизнено се изпари. Остана само скелетът от направеното”, пише Фьодор Михайлович на брат си.
Белински посреща много лошо новата творба на своето протеже:
“В нея проблясват някакви искрици талант, но са сред такъв мрак, че светлините им не помагат да се забележи нещо. Разказът не е написан с вдъхновение. Той не е плод на свободния труд на един хронист, а на съвсем друго, как да кажа?… може би на престореност, на високомерие…”
Роман в девет писма, който Достоевски написва за една нощ за списание Современник и който представлява епистоларна фехтовка между двама негодници, също не среща милост в очите на критика.
“За моя голяма изненада, пише Белински на Тургенев, кореспонденцията между двамата мерзавци просто ме отблъсна. Едва я изчетох до края. И всички са на моето мнение.”
Достоевски изпада в ужас от заредилите се неуспехи. Той търси себе си. Започва да пише статии, които нямат отзвук. Съгласява се да сътрудничи на хумористичното списание Zouboskal, което известява този факт с анонимно съобщение, всъщност написано от самия него. “Това съобщение вдигна шум. Напомни ми първия фейлетон на Люсиен дьо Рюбампре1”, пише той.
Издателят Краевски му предплаща и го пришпорва да му предава своевременно написаното.