“Изплащам всичките си дългове благодарение на Краевски и единственото ми желание е да се трепя с все сили за него през цялата зима, за да не дължа никому ни копейка, когато дойде лятото…”
И той се впряга да напише две повести: Обръснатите бакенбарди и Унищожените канцеларии.
“И двете са проникнати от дълбок трагизъм и ти казвам предварително, крайно са сбити”, пише той на брат си на 1 април 1846 година.
Но през октомври същата година му съобщават, че нито една от двете няма да види бял свят:
“Всичко изоставих, защото беше повторение на това, което вече съм писал. Сега имам нови идеи, по-оригинални, живи и ясни и те изискват да ги запиша. Работата по новата повест върви малко по-добре.”
А в друго писмо от 1847 година споделя:
“Скоро ще четеш Неточка Незванова. Това е изповед също както при Голядкин, но в друг тон, в друга форма… Пиша Хазайка. Тя вече се очертава като по-добра от Бедни хора. Впрочем от същия жанр е. Вдъхновението ми идва от душата и перото тича по хартията.”
Неточка Незванова ще излезе едва през 1849 година.
Героинята е девойка, отгледана от своя пастрок, пияница, който вярва, че е музикален гений, и своята болна майка. Тя живее в свят, чийто хоризонт спира до сивите стени на една стая с нисък таван.
“Неточка е на възраст, когато децата изразходват всичките си сили във външни изяви, пише Достоевски. Ала тя съсредоточава в себе си “външните възприятия”. Детето живее със сънища, губи почва в “мъглата на безпорядъчен живот”. Тя обожава втория си баща, защото той има талант и защото “е достоен за съжаление”.
“Аз съм нищожество”, възкликва един ден музикантът. А на другия ден: “Аз съм гений”. Всъщност той представлява смесица от високомерие и смирение. “Някак си обичаше да се чувства преследван”, обяснява авторът.
Неточка ненавижда майка си, защото си въобразява, че това страдално същество пречи на артиста да се посвети на своето изкуство.
Тази ненавист, примесена с жал, тази обич, примесена с презрение, Достоевски ги е изпитал лично към своя баща през детството си. Той се освобождаваше от тези чувства при най-незначителния случай. И натоварваше с тях героите си. Изповядваше се чрез тях.
Майката на Неточка умира при трагични обстоятелства и бащата полудява. Един княз меломан прибира детето. Той е портрет на княз Велгорски.
Катя, дъщерята на княза, е малко властно височество, капризна, затворена, която “всеки в дома я обсипва с нежности и милва като съкровище”. След като проявява пълно пренебрежение към натрапницата и я изтезава, като є припомня, че е сираче и че носи “грозна рокля”, Катя разбира, че е заобичала Неточка.
Между двете девойки се заражда страстна обич, дори малко нещо еротична. Те бъбрят в леглото, пощипват се, целуват се, дават си клетва, сърдят се:
“Забелязвах, че ти не можеш да живееш без мен. И си мислех: “Чакай, аз ще я изтезавам!”
И още:
“Ще я целувам, казвах си, и ще я щипя, докато умре.”
Достоевски пренася пламенния, болезнено раздвоен женски характер и в Хазайка, повест, която излиза много преди Неточка Незванова.
Младият учен Ординов се е откъснал от света, за да се отдаде на своите религиозни съзерцания. Той наема стая при старец с огнен поглед и умения на магьосник. Този старец живее с изключително красиво създание, в което Ординов се влюбва до полуда.
Но Ординов е възторжен, трескав; страстта си към загадъчната Катерина той усеща през трепкащата мараня на бленуването. Непрестанно има чувството, че сънува, сетне се пробужда в един враждебен свят, но може би е бил буден, когато е мислел, че сънува, или че е сънувал, когато е смятал, че е буден. И заедно с него читателят се люшка между света на сънищата и действителния свят.
Ординов чува вълшебна приказка, а после гласът, който я разказва, замира в шепот, “но вълшебната приказка продължава някъде…”
Внезапно вратата се отваря, две топли устни се залепват за неговите. Миг след това Катерина се търкаля на пода под иконите и се обвинява, че е извършила убийство. Тя е умопомрачена, а Мурин, магьосникът, воюва за любовта є и се мъчи да отдалечи Ординов.
Коя е истината? Коя е заблудата?
Повестта завършва с бягството на стареца и девойката.
Тази повест положително е вдъхновена от разказа на Гогол Страшно отмъщение, в който магьосник, тайно влюбен в дъщеря си Катерина, прилага цялата своя наука за виденията, билките и магиите, за да я откъсне от нейния съпруг.
Всичко е заимствано, дори и бурята над Днепър, за която говори Гогол, и която е описана като буря над Волга в разказа на Катерина пред Ординов.
Но и тук не става дума за обикновено литературно подражание.