Ординов, мислителят, който “понася лошотията и грубостите на своите другари, всички повече или по-малко раздразнени от неговия странен характер на самотник”, е Достоевски. Любовната страст на младия човек към Катерина е страстта на Фьодор Михайлович към госпожа Панаева, която условностите държат на разстояние.
“На двайсет и седем години съм и още не съм срещнал никого… Вярвайте ми, никаква жена, никога, никога, каквото и да било познанство. И всеки ден си мисля, че все ще я срещна”, пише Достоевски в Бели нощи.
Изкуството му на ясновидец можеше само да обърка съвременната критика, увлечена по реализма и социалните борби.
Белински е извън себе си:
“Казах ли ви, пише той на Аненков, че Достоевски издаде роман - Хазайка? Няма по-голяма нелепица!… Всяка нова негова творба е ново падение… Ние страшно се заблудихме с гения на Достоевски… Аз, първият от критиците, се оказах само едно оседлано магаре… Току-що прочетох Изповеди на Русо и неимоверно ме отврати този господин - той толкова прилича на Достоевски, който е убеден, че цялото човечество му завижда и го преследва…”
Дописката на Белински в Современник безпощадно го афоресва:
“В цялата повест няма нито една дума, нито част от изречение, просто и живо. Всичко е предвзето, напрегнато, покачено на кокили, изкуствено и фалшиво.”
Тази злобна критика вероятно е отчаяла Достоевски.
“Ето вече трета година от моята литературна кариера, пише той на Михаил, и аз живея като в мъгла. Не виждам живота, нямам време да се съвзема. Изкуството ми чезне от оскъдното време. Иска ми се да се спра. Създадоха ми съмнителна слава: не знам до кога ще продължава този ад: бедност, куп работа. Кога ще има мир за мен?…”
Х
РАЗГРОМЪТ
Действително през периода, когато Достоевски претупва съвсем набързо своите произведения, животът му е отровен от дребнави грижи, скудоумни предателства и низости. Той позна нищетата на наетите жилища, тегобата на наемите, които трябва да плаща, на заемите, които трябва да връща, влиятелните приятелски връзки, които трябва да щади - всекидневно мъченичество на обикновените хора.
Ние се утешаваме за големите злочестини, които ни сполетяват, защото ги смятаме за изключение. Но всекидневните мъки глождят човешкото същество, и то дори не си помисля да се освободи от тях макар и само с един вик. Да се търси общата единица мярка е неблагодарно занимание. А за Достоевски повече отколкото за всеки друг.
Той губи едно след друго литературните си приятелства.
Белински не му прощава за разочарованията, които му е причинил.
Но поводите за скарването излизат извън темата на изкуството. Зад писателя стои човекът, който “Висарион бесния” ненавижда и напада с болезнено ожесточение.
Налице са две различни нравствени начала. И много скоро се оказват непримирими. Белински - от последно време - поставя на преден план в интелектуалните си възгледи науката, обществения прогрес, достойнството на личността. За него е “отдих на душата” да гледа как се строи например железопътна линия.
“В началото на нашите отношения, пише Достоевски в Дневник на писателя, той ме обичаше от все сърце и си постави за цел твърде наивно да ме приобщи към идеите си… Знаех го като пламенен социалист и още при първите ни разговори той поиска да ме спечели за атеизма… Смяташе се задължен като социалист да унищожи Христовото учение. Оставаше ясен само образът за богочовека, неговата нравствена възвисеност, свръхестествена красота, генерираща чудеса. Но в своето неудържимо увлечение Белински не се спира пред това непреодолимо препятствие, както направи Ренан.”
През 1871 година възмущението на Достоевски още не се бе успокоило. Той пише на Страхов:
“Този човек хули Христа пред мене… Но като го хули никога не се запитва: “Кого ще поставим на негово място? Самите нас ли?” Не, той никога не е мислил за това. Той бе тъй самодоволен!… Не е ли това доказателство за суетното му тъпоумие?”
А другаде пише:
“Казвате ми, че имал талант. Абсолютно никакъв. Той направи анализ на типовете на Гогол много повърхностно, много небрежно; просто се радваше, че Гогол “разобличил нещо си”. Тук за четири години препрочетох критиките му. Той съсипа Пушкин, когато поетът пожертва своя неестествен род и публикува поемите си Белкин и Негър. Той отхвърли края на Евгений Онегин. И пръв разпространи израза - Пушкин, салонният герой.”
Изпадайки от едната в другата крайност, Достоевски вече не признава никакво качество на човека, когото някога нарече “благородно сърце”. Ненавижда всичко, което Белински обожава: полезното изкуство, камерните измишльотини за големи хуманитарни програми. Той обожава всичко, което Белински ненавижда: образа на богочовека, свободното изкуство.