Достоевски не е съгласен да бъде оценяван от човек, който не е способен да го разбере. Не е съгласен да се придава значение на думите на този умопомрачен, обсебен от желанието да “потъпква всичко, което е било, с гневни викове, с оплюване, с пренебрежителни гримаси…”
Всички, които гравитират в орбитата на критика, са врагове. И на първо място Тургенев, този гигант с къси палци, мекотело и рафиниран господар, който се прави на остроумен, за да се запази във форма. О, Белински го спечели на своя страна. Той му натъпка главата със своите западняшки схващания, със своя социализъм, със своя зле усвоен атеизъм. “Лично аз никога не съм обичал този човек”, пише Достоевски за Тургенев, забравяйки, че бе казал след срещата си с него: “Готов бях да се влюбя в него.”
А Тургенев твърди: “Той ме мразеше още когато и двамата бяхме млади автори пред прага на литературната ни кариера, и то без да съм заслужил с нищо неговата омраза.”
Не си ли спомняше вече Тургенев Рицаря на печалния образ, салонните престрелки, случая с портрета, хилядите други машинации, само и само да раздразни съперника?
Враждебността между Тургенев и Достоевски датира от деня на издаването на Двойник. Малко по-късно Фьодор Михайлович скъсва с Некрасов:
“Ще ти кажа, пише той на брат си, че ми се случи една неприятност: скарах се за едното нищо със Современник в лицето на Некрасов. Упреква ме, че съм дал две повести на Краевски, комуто дължа пари, и че не съм известил за напускането на Отечественные записки. В отчаянието си, че няма да получи повест от мен, побърза да ме обсипе с грубости и имЎ наглостта да ми поиска да му върна аванса. Аз веднага се улових за думата и му обещах да му предам сумата на 15 декември… Мръсна история… Сега те разпространяват слуха, че съм болен от гордост… Некрасов се готви да ме критикува остро. Що се отнася до Белински, то той е толкова слаб човек, че дори в литературните си преценки сменя своето мнение като ризите си…”
Междувременно нови писатели застават на старт и Достоевски вече не е младият писателчудо, авторът на Бедни хора. Той вече публикува няколко книги, които учудиха, разочароваха обществеността. Не е нито дебютант, нито успял автор. Не буди у читателя нито любопитство, нито симпатия, нито пък утвърдена почит. Стигнал е до едно стъпало на очакване, тъпче на място и се дразни, като чува, че други се изкачват след него. А за тях се говори. Те са легион. Приближават. Ще загуби ли преднината, която имаше? Ще позволи ли да го изпреварят? Провалено бъдеще! Пробуждане след първата пушилка на славата! Ще бъде много тъпо, наистина!…
“Тълпа млади автори се появи, пише той на Михаил. Някои от тях са ми конкуренти. Между тях най-забележителни са Херцен и Гончаров. Първият вече е издал нещо, вторият още нищо не е публикувал. Ужасно ги хвалят. Но аз все още държа първенството. И, надявам се, завинаги…”
Завинаги! Казва го, за да успокои Михаил. Но всъщност го е страх, че се заблуждава. Съмнява се в себе си. Може би няма какво да каже. Може би Белински и неговата клика са прави, като отричат, че има талант? Може би е по-добре да изчезне?
Не, той още не е показал всичко, на което е способен. То е само защото работи при лоши материални условия. Бедността не е добра атмосфера за вдъхновението. Парите не му стигат. Ето какво го съсипва. Във всяко писмо тази мисъл се повтаря неизменно.
“Колко ужасно е да работиш, за да живееш! Моята работа не търпи принуда…
Изхарчих точно четири хиляди и петстотин рубли, откакто сме се разделили, и съм взел хиляда рубли аванс срещу моята стока…”
“При мен е все същият припев. Нямам ни една копейка. Само дългове. Пиша и не му виждам края. Досада, безразличие, трескаво очакване на нещо по-добро - всичко това ме измъчва…”
“Системата на постоянна задлъжнялост, която ми предлага Краевски, е знак за моето робство, за моето литературно поробване изобщо…”
“Ако не се намерят добри хора на този свят, загубен съм… Живея много бедно и откакто съм те напуснал съм похарчил двеста и петдесет сребърни рубли и триста книжни, за да изплащам дългове… Некрасов ми изигра най-мръсния номер, като ме принуди да му върна сто и петдесет сребърни рубли…”
Пари, пари, все пари! Не умее да ги печели, не умее да ги харчи, не умее да ги пази. Все бърза. Ще бърза цял живот. Не се чувства у дома си в този свят. Има нужда от друг въздух.
И започва да сменя квартирите си. Веднъж, два, три пъти. Някаква ярост да се мести го разкарва от единия край на Петербург до другия.
Търси нови приятели. Бекетовци, Майковци, доктор Яновски. Сред тях се чувства сигурен. Те го обичат, не му завиждат, не му се подиграват. В литературния салон на Майков Достоевски гледа как танцуват младите двойки, танцува и самият той.