Обаче за какъв спор, за какво недоразумение става дума в извинителното писмо от 14 май 1848 година до госпожа Майкова?
“Струва ми се, че вчера ви оставих разгневена, че ви се сторих невъзпитан… Опасявам се, че сте ме сметнала за невъздържан (признавам си го), за грубиян, който се ръководи от някаква странна задна мисъл… Разберете ме: по своята същност аз съм слаб и нервен, трудно понасям да отговарям на двусмислени въпроси…”
Не, приятелските сбирки, интимните вечери между другари, които организира в Hotиl de France, похвалите, които получава от близките си, не пропъждат отчаянието му. Той се разболява от нерви и изтощение. Доктор Яновски се заема да го лекува. Достоевски го посещава всяка сутрин и скоро между тях се установява трайно приятелство. Накрая дори заживяват с обща каса.
Страданието на Достоевски е странно. Всяка привечер го обзема безпокойство. Изпитва някакви “мистични ужаси”.
“Изпитвам най-болезнения възможен страх от нещо, което не мога да определя, пише той в Унижените и оскърбените, нещо, което не схващам, което не съществува в реда на ставащите неща, но което всеки миг може да възникне…”
Някои факти, някои подробности от всекидневието се натоварват с ужасен смисъл в неговите очи. Загубен е в гора от предвещания. Вярва, че е туберкулозен и луд. Чете медицински книги. Увлича се по френологията на Гал. Иска от доктора да изследва грижливо отоците по черепа му.
Един ден през юли 1847 година Яновски среща Фьодор Михайлович на улицата. Лицето на Фьодор има сив цвят, погледът му е стъклен, олюлява се, подкрепя го военен писар. Току-що е получил епилептичен припадък. Яновски го отвежда у дома му с карета и му пуска кръв. Кръвта блика, гъста и черна като мастило: “Спасен съм, спасен съм!”, възкликва Достоевски.
Друг път Яновски се натъква на площада на развеселения Достоевски, който, разгърден и гологлав, крачи под ръка с военен.
Щом вижда приятеля си, Достоевски се провиква, като сочи непознатия: “Ето го!… Той ще ме спаси!…”
Посещава брат си. Възнамерява да замине за Италия. Чувства, че има нужда да преживее шок, който да го избави от миналото му, от настоящето му, от самия него.
“Боря се като риба под леда.”
Да можеше да падне под колелата на някоя кола? Дали да не се хвърли във водата?
Всичко това не е ли по-добро от досадата, в която затъва все повече с всеки изминал ден? Защо живее? Какво очаква?
“Знаете ли какво означава да не знаеш къде да се денеш?, пита Мармеладов в Престъпление и наказание.
Достоевски изпитва ужасното чувство, че няма какво повече да изживява. Пътят, по който върви, е без изход. Той вижда преградата пред себе си. Само още няколко стъпки и няма да може повече да върви напред.
I
ЗАГОВОРЪТ
Войните от 1812-1814 отведоха руските войници в сърцето на Европа. Много скоро офицерите от окупационните корпуси се запознаха отблизо със западната култура и бяха “завладени от своето завоевание”. След умората от военната тирания на Наполеон държавите се пробуждаха за нов обществен живот. Множаха се тайните организации във Франция, Италия, Германия: Шарбонри, Тугендбунд… Завръщането на руската армия в страната бе отбелязано със създаването на общества, на първо време явни, а сетне нелегални: Северен съюз, Южен съюз, Славянски съюз, съставени от дворяни и висши чиновници. Те си изработиха програми за премахване на крепостничеството, отмяна на телесните наказания, съпротива срещу крайно консервативния режим на Александър I.
Впрочем Александър I не беше настроен враждебно по принцип срещу освобождаването на крепостниците, но се опасяваше от последствията, ако бъде извършено прибързано.
С въздигането на престола на Николай I опозиционните групировки подеха въстаническо движение, което се разпростря в армията и завърши с кървавия бунт от 14 декември 1825 година. Императорската гвардия се справи с “декабристите” и предводителите им бяха обесени или заточени в Сибир. Но макар че бунтът завърши с провал, социалните вълнения не спряха. Царят прие по спешност реформите, които декабристите изискаха. Обаче той възнамеряваше да ги осъществи лично и да забрани всяка намеса на революционното дворянство в политиката на империята. По тази причина започна едновременно проучването на проблемите на селяните и въвеждането на зорко полицейско наблюдение над интелектуалците от всякакъв ранг.
Обаче макар новият владетел да бе изявил своя “западен модернизъм” и своята загриженост за съдбата на мужиците, в очите на интелигенцията той си остана представителят на своеволието, потисничеството, дребнавата подозрителност и назадничавия абсолютизъм. “Нямаше простор за мислене”, твърди историкът Кикин. А никога друг път, както през тази епоха, желанието за мислене не е било толкова голямо. Мислеше се и за тези, които не мислеха. Мислеше се против тези, които пречеха да се мисли. Хората мислеха сами, на групи, в стаята, в салоните, на улицата. Мислеха, но отхвърляха абстрактната мисъл. “Четирийсетгодишните” презираха метафизиката и вниманието им се насочваше към непосредствените нужди на народа. “Духът на нашето време, пише Белински през 1842 година, е такъв, че и най-градивната сила може само моментно да удиви…, ако тя си въобрази, че земята е недостойна за нея, че мястото є е в облаците, че вековните страдания и надежди на народа не бива да смущават поетическите є мечти и загадъчните є съзерцания.”