Властите подозират еднакво и западниците и славянофилите. Западниците считат, че Русия е изостанала страна и че възраждането є ще се постигне само в резултат на дълбоки реформи по образеца на големите европейски държави. Славянофилите, напротив, мислят, че режимът, въведен от Петър Велики, е неумело копие на европейските режими, и че Русия трябва да се върне към духа на московската епоха. Те мечтаят за самостоятелна църква, независима от държавата, за истинска руска, чисто руска, затворена Русия, която сама създава собствените си институции. Общото между противниците е тяхното недоволство, което не е малък фактор. Издават се тайно книги. Студентите с увлечение четат Жорж Санд, Фурие, Луи Блан. Всеки подхожда към народа, без да знае нищо за него. Всеки измисля прозрачни комуни, препълнени с щастливи, учтиви и симпатични хора. Всеки се разнежва от идеята за равна подялба на благата между класите. Политическата икономия се обагря поетично. Революцията губи своя мирис на касапница. Научният прогрес се свързва с догмите на православната религия. Конспирацията става почти задължение за студентската младеж.
В групите на “декабристите” членуват дворяни, групите на “четирийсетте години” са съставени от чиновници, студенти, журналисти, писатели, търговци. Дребната буржоазия е в пълен нравствен кипеж. Не става дума за революция на народа, а за народа.
Една от тези въстанически групи е създадена от бивш студент, чиновник в Министерството на външните работи - Петрашевски. Макар да служи в администрацията, Петрашевски си позволява да носи черна брада с етиопска форма и широкопола шапка на конспиратор.
Достоевски се запознава с него през май 1846 година.
Минава цяла година, докато Фьодор Михайлович се появи на петъчните сбирки на дружеството. Фактически той отива там най-напред от бездействие и любопитство. Малката дъсчена къщичка го очарова. Прозорците є са украсени с бордюр от изрязано като дантела дърво, разклатена и скърцаща стълба води към втория етаж. Стълбището е осветено от лампа с конопено масло. Фитълът є хвърля оскъдна светлина по стари стъпала, които се губят нагоре в тъмнината.
Скромната стая е обзаведена с тясно канапе, няколко бракувани стола и маса. Еднаединствена свещ осветява този “грижливо разнебитен” декор. Защото Петрашевски е заможен млад мъж, но е ужасно чувствителен към постановката. Той не допуска да се говори за народа в буржоазно жилище. А възможно ли е човек да си представи конспирация, кроена посред бял ден или в светлината на многосвещници?
Всъщност не става дума за конспирация. Поне не още. Приятелите на Петрашевски идват у дома му, за да обсъждат последните политически и литературни новини. Те се отпускат на канапето, по столовете, разкопчават униформите си, пият чай и пушат дълги лули.
Тук са СалтиковШчедрин, Кайданов, братя Майкови, Плешеев, Милютин, Дуров, Дебукс, Спешнев и още други.
“Ние не бяхме организирано общество, разказва Акшарумов в своите Бележки. На тези сбирки не разучавахме никаква точна програма, а критикувахме режима, жалехме за днешното положение.”
Друг “петрашевец”, Кузмин, твърди, че “всяка неправда, всяка злоупотреба с власт, всяка принуда или абсурдна мярка дълбоко бунтуваше душата на всекиго”.
Богословов пише: “Единствената идея, която ни обединяваше, беше съпротивата срещу картоиграчеството и салонните бъртвежи.”
Всичко това беше твърде невинно. Фьодор Михайлович се увери още при първото си посещение. Посетителите му се сториха млади, пламенни, симпатични. Дружеството притежаваше библиотека от “забранени трудове”, които Достоевски искаше ненаситно да чете. А освен това изпитваше потребност да се свърже с някоя група, да залъже самотата си, да добие убеждение, лошо или добро, което да му позволи да живее. И започна да идва от време на време. Харесваха му безкрайните сладки приказки. Очевидно всичко вървеше зле и трябваше да се обнови. Но как?