“Петрашевците” не постигаха съгласие как да приложат френската социалистическа система. Акшарумов беше съгласен царят да остане на трона на Русия, но неговата власт да се ограничава от Конституция. Спешнев беше привърженик на директните действия. Петрашевски джапаше в теориите на Фурие и не предвиждаше нищо определено за бъдещето. Достоевски пък си оставаше скептик. Признавайки благородството на тези хуманистични миражи, той не допускаше, че могат да виреят в Русия. Според него русите трябва да се обърнат към собствената си история и да черпят благотворна поука от нея. Общността на благата, сдружаването, взаимното поръчителство отдавна съществуваха сред народа и развитието на тези институции струваха много повече от фантазиите на СенСимон и неговата школа. “Говореше, разказва Милюков, че животът в една икарова комуна или във фаланстер му се струва по-ужасен от каторга.”
Поискаха да изкарат Достоевски революционер. Това той никога не е бил. “Смятам, че няма по-абсурдно нещо от схващането за революционно управление на Русия, заявява той пред следствената комисия. Всички, които ме познават, познават и моите идеи по този въпрос.”
Той не желае коренни промени, а пригаждане към новите условия. Не мечтае за социално преустройство, а за благоразумна еволюция. “Руският народ няма да тръгне по стъпките на европейските революционери”, заявява Достоевски. И той чете на другарите си Уединение на Пушкин:
“Ще видя ли, о приятелю, народа свободен
Крепостничеството, отменено с един жест на царя…”
Да, премахването на крепостничеството, отслабването на цензурата, отмяната на телесните наказания, всичко това трябва да дойде от монарха. “За народа, пише Достоевски, царят е олицетворение на самия народ, на неговата идея, на волята и надеждата му.”
Отношенията между монарха и поданиците му не са отношения на господар към робите му, а отношения на баща към децата му. Да се убие тази любов, означава да се убие Русия. Да се изясни тя, да се насочи, означава да се работи за общото благо. Трябва да се чака. Трябва да се “вярва”.
Но минават месеци, селяните още не са освободени и полицейското наблюдение се засилва.
В различни краища на страната мужиците се надигат срещу своите господари. При дванайсет убийства на дворяни от крепостниците им през 1846 година се отбелязват осемнайсет през 1848-а; при двайсет и седем бунта на “селските маси” през 1846 година се отбелязват четирийсет и пет през 1848-а. Близо половината от крепостниците на Витебск се разбунтуват и тръгват на поход към Санкт Петербург. По средата на пътя ги спират въоръжените сили на царя.
Отгласът на френската революция от 1848 година разтърсва живота на малкия кръжок. Достоевски губи вяра.
“Какво трябва да се направи, ако е невъзможно селяните да се освободят другояче освен с бунт?”, питат някои.
“Ами, трябва да се вдигнат на бунт!”, се провиква Достоевски.
Той е станал крайно впечатлителен. Но литературните неуспехи и нервната преумора сякаш го обезоръжават пред събитията. Много пъти взема думата, за да бичува жестокостта на дворяните и строгостта на военната дисциплина.
“Като че още го чувам, пише Дебукс, да разказва как един офицер от полка във Финландия преминал под тоягите.”
А Семьонов ТянШански казва по повод тази случка: “В подобни минути Достоевски беше способен да излезе на плаца с развяно червено знаме…”
Фьодор Михайлович се наема да съставя “обвинителни актове” и да ги чете на сбирките на групата. Но обещанието остава неизпълнено. Той се ограничава само да рецитира страници от Державин, Пушкин и Гогол.
Междувременно брат му Михаил си е подал оставката и пристига в Санкт Петербург. Представят го на “главния конспиратор”. Гледищата на двамата братя съвпадат: Петрашевски е чудат самохвалко, свадлив комедиант. Собствените му идеи надхвърлят неговите възможности. Трябва да се действа; другият пророкува. Любопитна подробност: Петрашевски се е опитал да създаде комуна, фаланстер, в гората на фамилното имение, но мужиците, които не са чели френските социалисти, опожаряват сградата - символ на бъдещото им щастие.
От своя страна мистичният поет Дуров е създал своя група, отделна от Петрашевската. За този мечтател, кротък и вироглав едновременно, социализмът се слива с християнството. Пред следствената комисия Достоевски ще каже, че Дуров е бил “религиозен до посмешище”. При все това Палм, Плешеев и сам Фьодор Михайлович са свързани с него. Санктпетербургското общество е било в течение на нощните сбирки и не им е придавало никакво значение. Сенаторът Лебедев в своите Бележки нарича младежите “бъбривци”, “деца конспиратори” и според него действията им не са нищо друго освен “училищен фарс”. Още през 1845 година една сатирична пиеса на тема “фуриеризма”, озаглавена Двата егоизма, представя Петрашевски под името Петушевски1 и Аксаков под името Бикаков2. Специалистът по нихилизъм Бакунин пише на Херцен, че тези групи са “абсолютно безобидни, абсолютно обезоръжени”.