Обаче сред това множество на боязливи и безполезни младежи постоянно се откроява енигматичната фигура на Спешнев. Той е с красиво, женствено, тънко лице, с плътни устни и големи, потънали в сенки очи. Буйна къдрава коса пада на раменете му. Той е привърженик на преките действия и приема последиците от тях. Всички средства са добри, за да се събори властта. Метежи, престрелки, политически убийства не го плашат. Когато го арестуват, при обиска намират сред книжата му формулирана следната революционна клетва: “Аз, долуподписаният, поемам тук посочените отговорности: когато ръководният комитет реши, че е време за въстание, безрезервно се задължавам да взема пълно и открито участие в битките, като предварително се снабдя с огнестрелно или хладно оръжие…”
Това загадъчно същество, което Фьодор Михайлович ще нарече “моя Мефистофел”, упражнява определено злотворно влияние върху него. Достоевски ненавижда Спешнев за ледената му насмешливост, за отявления му атеизъм. И въпреки това не му е възможно да се освободи от неговото странно въздействие. Той няма вид на жизнен човек, а излъчва адска решимост, отчаяна безочливост, които отблъскват всяко зараждащо се чувство на симпатия. Не може да бъде обичан. Възможно е само да му се противопоставиш или да му се подчиниш. И Достоевски му се подчинява с тъга, отвращение и боязън. В момент на отчаяние или на слабост взема от него на заем петстотин рубли и мисълта за този дълг го терзае. Фьодор става мрачен, злъчен, сприхав. На доктор Яновски, който му говори за временна покруса, отвръща: “Не, това разположение на духа няма лесно да ме напусне, а ще продължава да ме терзае дълго, дълго: взех от Спешнев пари в заем… Сега съм с него, принадлежа му. Никога няма да мога да му върна дълга си, а впрочем и той няма да се съгласи да му го върна в пари; така е устроен този човек. Разбирате ли ме, сега до себе си имам един Мефистофел!”
Мефистофел!… Неволно си спомняме за дяволите, за двойниците, които изобилстват в творчеството на Достоевски и които са безформен образ на неговите герои. Без съмнение Достоевски живее в революционера Спешнев, противния завършек на собствения му либерализъм. Фьодор Михайлович искаше само да се подобри животът на селянина, да бъде ревизиран законът за цензурата, да се привлече вниманието на царя върху голямата бедност на страната, а същите тези идеи у Спешнев се изразяваха в призив към бунт и кръвопролитие. Това, което е едва указано у единия, в другия е изтласкано до чудовищност, до абсурд. И при все това между тях няма нарушение на връзката. Спешнев е наченка на Достоевски. Достоевски води към Спешнев. Спешнев е изроден Достоевски. Спешнев е наказанието на Достоевски.
“Всичко, което отдавна съм смлял и изхвърлил като отпадък, ти ми носиш като новост. Как е могла душата ми да произведе негодник от твоя вид?…”
Трябва да се отдръпне, трябва да скъса с този опасен другар. Но Достоевски е впримчен в зъбчато колело. Изпитва световъртежа на непоправимото. Погубва се със съзнанието за своята отговорност. Именно той предлага на Спешнев да основат дружество само от четири или най-много седем членове. Спешнев се съгласява. Сговарят се да се сдобият с частна печатница и да разпространяват книжки, които да разгорещяват населението. Филипов изработва схемите є. Частите са поръчани на различни фабриканти в Санкт Петербург.
По-късно машината е монтирана в жилището на един от конспираторите. По време на следствието не я откриват като по чудо.
Достоевски не само препоръчва да се създаде тайно дружество около Спешнев, но също така се опитва да привлече последователи. През месец март 1849 година той посещава поета Аполон Майков, остава до късно при него и приема поканата да спи на канапето срещу леглото на своя другар. На лягане Достоевски подхваща темата за революционната пропаганда:
“Петрашевски е глупак, въжеиграч и дърдорко, казва Достоевски, от него никога няма да излезе нищо сериозно, а някои от близките му, по-активни от него другари, са организирали една работа, за която той не знае нищо и в която твърдо са решили да не го включат.”