Става дума за конспирацията Спешнев, Филипов, Достоевски и др. Майков отказва да се присъедини към новата група.
“Доказах му лекомислието, риска на това начинание, и че всички вървят към сигурна катастрофа, пише той в писмо до Висковатов. Нещо повече - и това беше главният ми аргумент, - казвах му, че ние и двамата сме поети, хора, лишени от практически усет, не умеем да се справяме със собствените си интереси, а политическата работа изисква изключително развито практическо чувство.
И отново виждам Достоевски, продължава Майков, седнал като умирающ Сократ пред учениците си, в нощница с разкопчана яка, впрегнал цялото си красноречие да ми обяснява свещената цел на идеята си, дълга ни да спасим отечеството, и какво ли не още?…”
Тръгвайки си от дома на Майков на сутринта, Достоевски го зарича да запази в тайна разговора им.
Обаче още на 27 февруари 1848 година в бюрата на Трета секция, създадена от Николай I “да следи щото спокойствието и правата на гражданите да не бъдат нарушени от едноличната власт”, вече се знаеше, че у “комуниста” Петрашевски всеки петък се събират “ученици, свободомислещи младежи и студенти от университета”.
Генерал граф Орлов, началник на жандармерията, възлага на служителя от вътрешното министерство Липранди да проследи и разследва въпроса. Почти цяла година Липранди търси идеалния шпионин, който, по собствената му формулировка, “трябва да има същото образование като участниците в кръжока, където ще проникне…” Накрая открива рядка перла в лицето на Антонели.
Антонели, син на художник от италианско потекло, е русокос млад мъж с голям нос, светли подвижни очи, с угодливи маниери на дребен търговец. Завършил е Санктпетербургския университет и е държавен чиновник. Съгласява се да приеме мисията с единственото условие името му да не фигурира в досиетата.
Антонели се появява на петъчната сбирка на групата на 11 март 1849 година. Той е леко скован, леко смутен. Има яркочервена жилетка, която привлича всички погледи. Черпи с чуждестранни цигари. Намесва се в разговорите, изказва либерални идеи, опитва се да предизвика остри речи срещу правителството или Църквата.
“Тоз какво прави тука?”, обръща се Кузмин към Богосогло. Другият му отговаря:
“Хайде де, нали прекрасно знаете, че Михаил Василиевич (Петрашевски) е готов да приеме всекиго и да отрупа с внимание и първия дошъл…”
От този ден насетне Антонели става редовен гост на Петрашевски. Дори започва да посещава организационните сбирки у други членове на дружеството. Щом се прибере у дома, внимателно записва всичко, което е видял и чул вечерта и предава доносите на Министерството на вътрешните работи, където Липранди ги проучва и класира.
Обаче обвиненията срещу “петрашевците” са още твърде слаби. Абстрактни бръщолевеници, несъстоятелни критики… Антонели е разочарован: дали конспираторите се пазят от него, или са наистина безобидни колежани?
Веднъж Достоевски посещава Дуров, който му връчва копие от прословутото писмо на Белински до Гогол, за което споменахме по-горе. Плешеев го е изпратил в Москва. Фьодор Михайлович показва документа на Палм, Момбели, Иванов и обещава на Петрашевски да го прочете на някоя от поетичните сбирки. Това се случва през март 1849 година. А на 15 април Достоевски изпълнява обещанието. По-късно той ще отрече, че е одобрявал съдържанието на писмото на ненавистта: “Ще отговаря ли пред следствената комисия този, който ме е предал, ще може ли той да каже към кого от двамата кореспонденти съм по-привързан?… Сега ви моля да вземете под внимание следните особености: щях ли да прочета писмо от един човек, с когото съм скаран по идейни причини (това не е тайна;знаят го много хора), и да го представя като някакъв молитвеник, като повеля, която всеки да следва?… Прочетох го, стараейки се да не проявя никакво предпочитание към подателя или получателя…”
Как може да се обясни отношението на Достоевски, пожелал да прочете на глас написаното от “един неприятел”? Действително писмото на Белински съдържа мисли, които Достоевски приема враждебно, но нападките на стария критик срещу мистицизма, Църквата, императора не можеха да получат одобрението му. Напротив, острият протест срещу крепостничеството и възхвалата на ролята на писателя отговаряха на възгледите на Достоевски и оправдаваха факта, че той им даваше гласност.
Антонели изслушваше всяко изречение, което осъжда Достоевски и слушателите му:
“Църквата със своята йерархическа структура е олицетворение на неравенството, тя е куртизанка на властта, враг, унищожител на братството между хората… Повечето духовници се отличават само с издутите си търбуси, със схоластичния си педантизъм, с варварското си невъзпитание…