- А другите?
- Прибрани са Петрашевски, Спешнев… Не знам дали има и други… А мен, ако не днес, утре ще ме арестуват…
- Защо мислите така?
- Арестуван е и брат ми Андрей… Той и понятие си няма… Никога не е бил при тях… Заблудили са се, отвели са го вместо мен1…
През това време генерал граф Орлов пише на Николай I: “Имам чест да уведомя Ваше Величество, че арестите са извършени и че трийсет и четири души с всичките им досиета са предадени на Трета секция.”
На 23 април в единайсет часа вечерта затворниците са преместени в Петропавловската крепост.
Тази крепост е построена от Петър Велики и през 1718 година в нея са били затворени съзаклятниците на царевича Алексей. В една от нейните крепостни кули царевичът, провинил се, че не одобрява идеите на своя баща, е бил разпитван и изтезаван до смърт. По време на царуването на Анна Ивановна в крепостта е бил построен специален затвор, наречен Алексеевия равелин2, странна почит към паметта на император Алексей Михайлович. Първа негова обитателка била княжня Тараканова, предполагаема дъщеря на императрица Елисавета Петровна и претендентка за трона на Русия. “Декабристите” също са били хвърлени там. Двайсет и пет години по-късно мрачните сводове на затвора подслониха малката група на “петрашевците”.
Всъщност съзаклятниците от 1849 година са разделени на две групи. Едните са затворени в килиите на крепостта. Другите, считани за “главни престъпници”, са изпратени в Алексеевия равелин. Достоевски е част от втората група.
Укреплението е едноетажна триъгълна постройка, чиито външни стени се мият в сивите води на Нева. Малка градинка за разходка на осъдените. Дълъг коридор с деветнайсет врати. Ехото от стъпките се предава от свод на свод. Мрачно е. Облеклото на “петрашевците” е конфискувано и им е раздадена затворническа униформа: риза, панталон от зебло, халат от груб войнишки плат. Така предрешен Достоевски влиза в своя карцер.
Помещението е относително просторно: шест метра дълго, три и половина широко. Походно легло със сламеник и сламена възглавница, малка масичка, табуретка, кана за вода, лоена свещ, закрепена близо до прозореца - това е всичко.
Здрава желязна решетка прегражда малко прозорче с варосани стъкла. В мъничката шпионка на вратата, която на затворнически жаргон се нарича “окото”, е натъпкана запушалка. Вратата се отваря пет пъти на ден: в седем часа за чая, в десет за проверка, в дванайсет за обяд (един черпак супа и парче месо), вечер за вечеря; и в края на деня надзирателят идва да запали свещта.
И настъпва тишина, огромната тишина на камъните и пространството. Не се чуват шумовете на града. Дори стъпките на стражите сякаш идват от друг свят, от друг век. Носи се влажният мирис на мухлясали плочи. Пламъкът на свещите се снишава, трепти, умира. Пада нощ изведнъж като къс от стена, като смъртта.
Достоевски се сепва, слага ръце на слепоочията. Това е краят. Трябва да спи. На всяка цена трябва да спи. Но мисълта му работи с трескава яснота. Нещастен ли е той? Не, не е. В пълната си безнадеждност изпитва облекчение, което не би посмял да открие пред никого. Много отдавна той признаваше, че има нужда от катастрофа. Този пуст, безполезен, изпортен живот трябваше да се промени. Арестуването му, затворът го избавят от монотонността. Голямата му злочестина го разграничаваше от другите хора. Най-сетне е “изключителен”. Най-сетне е “безотговорен”. Може да си почине, да отдъхне. Съдбата действа в негова полза. Вече зависи само от него дали ще бъде голям човек, или мекотело. Той е в ръцете на Бога.
“Какво безбожно нещо беше вашето изгнание!”, ще му кажат трийсет години по-късно. А той ще възрази: “Не, не, правилно беше. Иначе руският народ щеше да ни осъди. А казва ли ви някой, дали там горе Всевишния не е пожелал да ме изпрати на каторга, за да науча кое е най-важното и без какво не може да се живее?”
Цели два месеца и половина бе забранено на затворниците да пишат на близките си и да получават каквато и да е вест.
Някои от “петрашевците” понесоха много зле предварителния арест.
Григориев се разболя от характерна неврастения.
Кашенев полудя и бяха принудени да го преместят в болница, където впрочем скоро щеше да умре.
Ястржембски мислеше да се самоубие: “Прекарах в крепостта от 23 април до 23 декември, пише той в Спомени, и ако ме бяха задържали още малко, без никакво съмнение щях да загубя разсъдъка си.”
Петрашевски също се почувства на ръба на силите си и написа невероятно оплакване до комисията: просто си губи паметта от безсъние заради непрекъснатото почукване по стената. От всички краища на килията се чува шушукане, което убива не само представата му за собствената му личност, а и понятието за време и място.