А Акшарумов изтръгва пирон от леглото си и го остри, за да минава времето. “Ту стоях пред прозореца, ту крачех из моята клетка. Често коленичех, скривах лице с ръцете си, говорех на висок глас, плачех, сетне скачах и се връщах при прозореца.”
Андрей Достоевски, който е арестуван в същия ден като брат си, е освободен на 6 май 1849 година; Михаил Достоевски, затворен на мястото на Андрей, е освободен на 24 юни. “Той не само не е извършил никакви престъпления срещу държавата, но дори се е опитвал да ги предотвратява”, се казва в един доклад.
През юли настъпва промяна в живота на затворниците: разрешават им да четат книги, да пишат и получават писма.
“Скъпи братко, неизразимо ме ощастливи твоето писмо, пише Фьодор Михайлович на 18 юли 1849 година. Получих го на 11 юли. Най-сетне си свободен! Представям си какво щастие си изпитал да видиш семейството си… Пишеш ми да не губя кураж. Не губя кураж. Разбира се, скучно ми е и ми е гадно, но какво да се прави?… Общо взето времето тече много различно, ту твърде бързо, ту твърде бавно. Понякога ми се струва, че съм свикнал с този живот и че всичко ми е безразлично… Сега дните са хубави и ми е малко по-леко. Но в дъждовно време тъмницата става зловеща. Аз не си губя времето: обмислих материал за три повести и два романа… Човек по природа е изненадващо жизнеспособен. Наистина никога нямаше да повярвам, че е толкова устойчив, но сега го зная от опит.”
Тази чудна ведрост у Достоевски изненадва, като знаем, че той не е наясно със своята участ и не може да общува с никого от другарите си. Но самотата някак го устройва. Чувства се по-добре от всякога. Усеща, че живее. Спомените от детството, надеждата за скорошно освобождение го утешават и той понася стоически твърдото легло, лоената свещ, кънтящите стъпки на стражата по коридорите.
В затвора Достоевски написва Малкият герой - повест, окъпана в сантиментална и боязливо сладострастна поезия. В очакване на присъдата подсъдимият ни разказва как се пробужда чувственият инстинкт у едно дете. Произведението ще бъде публикувано едва през 1857 година.
Междувременно минават седмици и писмото, което Достоевски пише на брат си на 27 август, вече не е толкова бодро като предишното.
“За себе си не мога да ти кажа нищо определено. Все съм в същото неведение за изхода на делото. Животът ми е толкова еднообразен, колкото и преди; но отново ми разрешиха да се разхождам в градината, където има седемнайсет дървета. Това е цяло щастие за мен. И още едно щастливо нещо: разрешиха ми свещ за през нощта… Можеш ли да ми изпратиш няколко исторически книги, ще бъде чудесно. Но още по-добре, ако е Библията (двата Завета)… Не мога да ти кажа нищо особено добро за моето здраве. Скоро ще стане месец, откак карам с рициново масло… Хемороидите ми стават все по-болезнени и чувствам болка в гърдите, каквато преди нямах. Нощем особено се изостря чувствителността ми. Отскоро съм в плен на безкрайни кошмари; струва ми се, че подът под мене се люлее, като че съм в корабна кабина…”
А на 14 септември 1849 година Фьодор пише: “Доста съм зле: мъчи ме стомахът и хемороидите. Кога ще свърши всичко това? Ето че настъпват най-мъчителните месеци на есента и с тях се усилва хипохондрията ми. Облаците закриват хоризонта; но парченцето синьо небе, което виждах от килията си, ми гарантираше по малко здраве и добро настроение…”
Всъщност издръжливостта му се изчерпва. Пълната самота, в която крее, бавно го унищожава. За да се развлича, той общува с Филипов, неговия съсед по килия, като си почукват по стената. Дотегнало му е само да мисли, а да не вижда нищо. Има чувството, че е поставен под стъклен похлупак, че около него има вакуум, диша трудно, задушава се. И той ли е човек като другите? Къде е мястото му във времето и пространството? Не знае дали сънува, или е буден. Когато беше малък, всяка вечер оставяше на нощната си масичка бележка със следното съдържание: “Възможно е да изпадна в летаргия, не ме погребвайте преди да са минали толкова и толкова дни.”
Той е в летаргия. Сякаш наистина е погребан. Вече не съществува.
Следствието се проточва. Точи се разпит след разпит. “Обработват” един по един обвиняемите. От време на време някой придружен от жандарм офицер, пристига в килията, нарежда на затворника да се преоблече с цивилно облекло и го повежда по дългите коридори към изхода. Прекосяват двора. Влизат в “Белия дом”, където заседава следствената комисия.
Тази комисия е съставена от четирима членове: княз Гагарин, началника на жандармерията Дубелт, княз Долгоруки, генерал Ростовцев и председателя, коменданта на крепостта, генерал Набоков.