Достоевски е обвинен, че е участвал в сбирки, на които са били критикувани действията на правителството, цензурата, крепостничеството, че е чел писмото на Белински до Гогол, “съдържащо ругателства срещу Православната църква и върховната власт” и че е присъствал на четенето на Разказ на един войник от Григориев, повест с “подстрекателски текст”.
Членовете на комисията се опитват да изтръгнат признания от Фьодор Михайлович с кротост. (Така Достоевски пресъздава борбата на Расколников срещу съдията Порфир.) “Императорът ще ви прости, ако разкажете случая”, казва Ростовцев. Фьодор мълчи. Тогава генералът скача от стола и напуска заседателната зала с думите: “Не мога повече да гледам Достоевски!”
Заседанието продължава. Достоевски не отрича фактите: “Но кой не би бил виновен, ако го обвинят за най-интимните му идеи, за това, какво е било казано в тесен и доброжелателен дружески кръг?…”
Разказ на един войник “беше прочетен съвършено неочаквано… Той не произведе абсолютно никакво впечатление…”
А за писмото на Белински Достоевски признава, че е постъпил “лекомислено”, като му е дал гласност, каквато не заслужава, че “либерализмът му се изразява само в желанието да бъде полезен на Отечеството”.
“Никога не съм бил социалист, казва още той, макар че ми харесва да чета и изучавам трудове по социални проблеми.”
Така и не успяват да изтръгнат от него и най-малкото обвинение срещу другарите му по беда. Нещо повече, той поема вина върху себе си, за да ускори освобождаването на брат си Михаил: “Казвам ви това, защото моят брат се запозна с Петрашевски чрез мен и че съм единственият виновник за тази връзка, както и за нещастието на брат ми и семейството му… Арестуването му е истинско наказание за него, при положение че е по-невинен от когото и да било.”
Членовете на следствената комисия са много затруднени да дадат юридическо определение на едно престъпление, което не е консумирано. Достатъчно ли е революционното намерение, за да се осъди дейността на малката групичка? А и дали наистина са имали революционно намерение тези бъбриви и свадливи либерали? Къде свършва еволюцията, къде започва революцията?
Следствието продължава пет месеца; двеста трийсет и двама души, обвиняеми и свидетели, са дали писмени или устни показания. Въпреки многократните твърдения на Липранди, комисията признава за невинни обвиняемите:
“Нито зоркото наблюдение отблизо, което Липранди упражни в продължение на почти една година върху деянията на Петрашевски, нито многобройните разпити на арестуваните лица… позволиха да се открие наличието на организирано пропагандно дружество”, се казва в решението от 31 август.
Обаче министърът на вътрешните работи иска случаят да се преразгледа и този път следствената комисия приема, че е необходимо да се накажат участниците в заговора.
“Комисията счита, че разкритите факти сами по себе си заслужават вниманието на правителството…”
На 30 септември 1849 година “случаят Петрашевски” е предаден на военния съд. Специална комисия, съставена от шест цивилни лица и шестима генерали, разглежда вината на двайсет и осемте младежи, обвинени в престъпление срещу сигурността на държавата.
На 16 ноември двустранната комисия осъжда седем затворници на изгнание и петнайсет на разстрел. Шестима са освободени.
Но следствието не спира дотук. Противно на всички процедурни правила, императорът изпраща делото на Генералния аудиториат, който съди по строгите военни закони. Той издава смъртни присъди за всички обвиняеми, след което предлага на императора да ги замени с каторга. Окончателната присъда гласи:
“Достоевски… загдето е кроял престъпни проекти, загдето е разпространявал писмото на литератора Белински и т. н. се осъжда на осем години принудителен труд в Сибир.” Николай I вписва в полето на документа: “За четири години и след това войник.” Но изисква този акт на милост да се запази в тайна.
III
ЕШАФОДЪТ
На 21 декември 1849 година затворниците не знаят още нищо за присъдите, които са им определени. Вече не ги разпитват. Никой не прави точни изявления. Дали пък няма скоро да ги освободят?
На 22 декември към шест часа сутринта шум от приближаващи стъпки събужда младежите. Чуват се заповеди. Удрят се токове. Издрънчава калъф на сабя. В бравата се завърта ключ. Вратата се отваря. Офицер от жандармерията и надзирател от затвора влизат в килията и предават на осъдените цивилните им дрехи. После отвеждат “петрашевците” един по един към изхода.
Щом Достоевски прекрачва прага, леден въздух го шиба по лицето. Той трепери. Вглежда се в мъгливото утро. В двора са подредени в редица наети коли. Конете на жандармите пръхтят, чува се шум на копита и на амуниции. Сини униформи тичат наляво-надясно. Натъпкват осъдените в колите. “По един в купе!”, крещи нечий глас. На седалката, до всеки затворник, се настанява по един жандарм. Когато всички са заели местата си, отеква кратка заповед и конвоят потегля, ескортиран от конници с извадени саби. Къде ги карат? Ще им съобщят ли присъдата на военния съд? Как да се обясни този безкраен преход, този обход?