Достоевски целува малкия, леден сребърен кръст. Съвзема се. Вече не се съмнява. Присъствието на свещеника разсейва последните му надежди: кой би дръзнал да намеси Църквата в някаква комедия?
Но наказанието е несъразмерно с престъплението. “Не съм го заслужил. Несправедливостта извисява нещастниците, които треперят сред площада върху дървената платформа. Тя ги въздига до висотата на мъченици. И те си дават сметка. И чувстват с цялото си сърце сладостта на безполезната саможертва. “Това, за което ни осъдиха, мислите, въжделенията, които изпълваха душите ни, не събуждаха в нас никакво чувство на разкаяние; но ни се струваше, че нашата голгота някакси ни прочиства и че благодарение на нея много грехове ще ни бъдат простени”, пише Достоевски в Дневник на писателя. Ето че сега каузата, която те обсъждат непрекъснато, съпоставяйки лекомислените си мечти, перчейки се, отричайки, осмивайки, им изглежда свещена, защото ще платят с живота си за нея.
Свещеникът слиза от площадката. Двама мъже се доближават до осъдените: палачите. Те са с качулки, големите им космати ръце са ръце на убийци. Засвирва тръба, удрят барабани и стените на казармата препращат злокобния им грохот. Той ту отслабва, ту се засилва, натрапчив, оглушителен, безкраен… Съзаклятниците са заставени да коленичат. Над главите им палачите счупват саби в знак, че са изпаднали в немилост. После ги обличат в ризи от бяло зебло с дълги ръкави и качулка.
Първите трима - Петрашевски, Момбели, Григориев - са завързани за позорния стълб, палачите закриват очите им с качулките. Чува се кратка заповед. Наказателният взвод се строява пред осъдените.
Достоевски затваря очи. Той е шестият по реда на екзекуцията. Идва неговият ред. След пет минути ще го завържат на един от същите стълбове. След пет минути вече няма да го има. Изпълва го неистова тревога. Не бива да губи тези пет минути. Нека ги използва колкото е възможно по-добре. Да извлече цялата им същност, цялата тайна, преди да потъне в мрака. Той разделя на три части времето, което му остава да живее. Две минути, за да се сбогува с приятелите. Две минути за размисъл. Една минута да хвърли последен поглед на света.
Но за какво да размисля, какво да погледне? Той е на двайсет и седем години; напълно съзнава силата и таланта си - и изведнъж пред него се явява смъртта. Той съществува; той е жив, а след три минути ще бъде нищо или пък нещо друго, или някой друг. Поглежда пак купола на катедралата, който блести в злато и слънце. Струва му се, че след миг ще остане само той и тази спокойна светлина. Ще се слеят в едно. Той ще бъде светлината, покоят. Ще се влее в неизвестността. Обзема го конвулсивен страх. “Ами ако не умра? Ако ми бъде върнат животът? Коя вечност!… всичко това ще бъде мое!… О! Тогава ще превърна всяка минута във век, няма да загубя нито една, ще си правя сметка за всяка и няма да ги разпилявам безразсъдно!…“1
Междувременно войниците пълнят пушките си, сетне се прицелват. Мълчанието е болезнено. Вик: “Огън!”, и три тела ще рухнат с някаква необичайна мекота. Ще ги отнесат. На мястото им ще поставят други трима. Но защо ли не стрелят?
Петрашевски повдига качулката си със съвършено хладнокръвие, за да види какво става. Един адютант размахва кърпичка. Свирят отбой. Палачите развързват Петрашевски, Момбели, Григориев и ги връщат на площадката.
Военният прокурор отново пристъпва напред и заеквайки прочита решението за помилване:
“Заговорниците, които заслужиха смъртни присъди по силата на закона, са помилвани по волята на Негово Императорско Величество…”
Каторга. Изгнание. Радостта се стоварва върху Достоевски като някаква огромна маса. Спасен! Всичко останало е маловажно! Двайсет години по-късно ще каже на жена си: “Не си спомням друг тъй щастлив ден в моя живот.”
Някои от другарите му, обаче, са толкова изтощени от вълнението и отвратени от фарса, че съжаляват за избягнатата смърт. Григориев е блед. Трепери. Зъбите му тракат. Той е полудял.
Първоначално се усъмниха, че ужасната постановка е изпълнена със съгласието на императора. Всъщност той бе определил и най-малките є подробности. Два дни между канцелариите се поддържа оживена връзка: колко ризи да се приготвят? Колко стълба да се издигнат? Трябва ли да се издълбае трап? Трябва ли да се завържат осъдените и да се закрият очите им? Николай I бе пожелал да даде полезен урок на “младите безумци”. Но беше преминал мярката. Той уби покаянието, вместо да го възкреси.