Споменът за “екзекуцията” ще оживява в книгите на Достоевски. “Има хора, на които бяха прочетени смъртните присъди, които бяха оставени да страдат, а сетне им казаха: “Вървете си, прощава ви се”, пише той в Идиот. В същата книга княз Мишкин разказва една случка, която по всичко прилича на станалото при ешафода. А в Дневник на писателя Фьодор Михайлович пита: “Знаете ли какво значи смъртна присъда? Който не се е докосвал до смъртта, не може да го разбере.”
Не, той няма да забрави, никога няма да забрави. Палачите свалят ризите на осъдените. Дават им овчи кожуси, плъстени ботуши, кожени калпаци. На ешафода се качват ковачи и се доближават до Петрашевски, за да запоят за глезените му хвърлените на площадката и паднали с грохот тежки вериги. На часа ще го изпращат в Сибир. Той им помага хладнокръвно. След това прегръща другарите си и, подкрепян от двама жандарми, слиза по стълбата. След него веригите се влачат и кънтят. Качват го на каруца. Заповед. Изплющява камшик. Тълпата прави път и веднага отново се струпва.
Осъдените са премръзнали. “Разтрийте си носовете”, казва някой. “Разтрийте си лицата”, добавя друг. Кашкин и Палм се молят коленичили:
“Добрият Император!… бог да даде дълъг живот на Императора!”, мълви Палм.
По-късно откарват осъдените с коли в Петропавловската крепост.
Още с пристигането им в затвора ги подлагат на медицински преглед, за да се установи дали не са пострадали от вълнението. После ги затварят по килиите. Щом остава сам, Достоевски пише на брат си Михаил:
“Братко, скъпи мой приятелю,
Всичко е решено. Осъден съм на каторга за четири години (мисля, ще бъде в Оренбург), а след това ще бъда прост войник… в момента ми съобщават, че потегляме днес или утре. Поисках разрешение да те видя. Отговориха ми, че е невъзможно… Братко, аз не съм сломен, не губя кураж. Навсякъде животът е живот, животът е в нас, а не в света, който ни заобикаля. Край мен ще има хора, а истинският смисъл на живота е да бъдеш човек между хората и завинаги да останеш човек, при каквито и да е обстоятелства, да не се отпускаш, да не падаш духом. Аз го осъзнах; тази идея проникна в моята плът, в моята кръв…
Може би пак ще се видим, братко. Пази се, постарай се в името на Бога да доживееш до следващата ни среща. Навярно някой ден ще можем да се прегърнем и заедно да си спомним хубавото минало, младостта, надеждите, които сега се опитвам да изтръгна от раненото си сърце и да ги погреба… Нима може никога вече да не хвана перото? Надявам се, че това ще стане след четири години. Бих загинал, ако не мога да пиша. По-добре да прекарам петнайсет години в затвор, но с перо в ръката…
Ако някой е запазил лош спомен за мене, ако съм се скарал с някого, ако съм оставил у някого неприятно впечатление, кажи му да го забрави, щом го срещнеш. В сърцето си не тая злъч, няма омраза. В тази минута ми се иска да обичам и прегърна всеки мой другар. Винаги, когато се връщам към миналото, когато си помисля за пропиляното време, което загубих в лутане, в грешки, в дреболии от непознаване на живота, сърцето ми се облива в кръв. Ще се променя към добро. Тук е цялата ми надежда, цялата ми утеха.
Ох, кога ще те видя, кога ще те видя? Сбогом, откъсвам се от всичко, което ми бе мило!… Раздялата боли. Боли да се разкъсаш на две, да разкъсаш на две сърцето си. Сбогом! Сбогом!… Но ще те видя пак, сигурен съм, надявам се.
Не се променяй, обичай ме, пази спомена си за мен и мисълта за твоята обич ще бъде най-голямата радост в моя живот. Сбогом! Още веднъж сбогом!… Сбогом на всички…”
На 24 декември, Бъдни вечер, трябваше да изпратят Достоевски в Сибир. Брат му Михаил и писателят Милюков получиха разрешение от управителя на крепостта да го видят преди заминаването. Срещнаха се в просторна празна стая на партера в жилището на управителя. Беше сумрачно. Светеше само една лампа.
Михаил и приятелят му чакаха близо половин час преди да въведат Фьодор и Дуров. Двамата осъдени бяха спокойни, примирени, усмихнати. “Когато се прощаваха братята Достоевски, пише Милюков, изглеждаше, че по-силно страда от раздялата този, който оставаше в Санкт Петербург, а не този, който тръгваше за Сибир. Сълзи замъгляваха погледа на по-големия, устните му нервно потрепваха, а Фьодор беше спокоен и се опитваше да го утешава: “Стига, братко, казваше той. Ти ме познаваш, не слизам в гроба, не си дошъл на погребението ми, и в каторгата няма да съм със зверове, а с хора, може би и подобри от мен, може би и по-издигнати… После пак ще започна да пиша. Много неща преживях през последните месеци; и много още имам да видя и да преживея там. Ще имам какво да пиша…”