Този човек, който само няколко месеца по-рано бе напълно свободен и си измисляше разни болести, имаше кошмари, оскърбяваше се, караше се, пламваше за дреболия, сега приемаше с кротка решителност изпитанието на ешафода и изгнанието. Този разстроен физически и морално човек не се страхуваше да прекара четири години в каторжен труд и лишения. Не бива да се изненадваме. Достоевски е човек на прекомерните усещания. Чувства се добре само при изключителни обстоятелства. Диша леко само при буря. “Аз пък през целия си живот съм откарвал докрай нещо, което вие сте се осмелявали да доведете само до половина”, отбелязва той в Записки от подземието. И добавя: “По такъв начин, види се, съм по-жив от вас.”
След половин час дежурният офицер отвежда затворниците в тяхната тъмница.
Точно в полунощ пранги от по пет килограма бяха запоени около глезените на Достоевски. След това той, Дуров и Ястржембски са изведени в двора. Чакат ги открити тройки. До Тоболск ще ги придружава закрита пощенска тройка на министерството. Нощта е студена и ясна. Сива пЎра изригва от ноздрите на конете.
Осъдените се качват на шейните. До тях се настаняват жандармите. По заповед на министерския куриер кортежът потегля, съпроводен от скриптенето на снега.
Михаил Достоевски и Милюков стоят на вратата на затвора.
- Сбогом!, викат те на пътниците.
- Довиждане!, им отвръщат осъдените.
Тройките минаваха в тръс по безлюдните улици. Прозорците на домовете грееха в празнични светлини. Зад тях се изправяха елхи, потънали в искри и посребрени играчки. Танцуващи сенки се изписваха върху тюлените пердета. Беше Коледа. Любимият празник на семейство Достоевски. Хората бяха щастливи, смееха се, хранеха се, пиеха, милваха децата си, мислеха за бъдещето.
Никой не подозираше, че тъкмо в този час трима мъже, сгушени в открити тройки, премръзнали, изтощени, загубени за живота, напускаха Санкт Петербург и се отправяха към сибирската каторга.
“Загледах се с любопитство в града, който прекосявахме, пише Достоевски на брат си през 1845 година. Минахме край твоя дом. Къщата на Краевски блестеше в светлини. И тъкмо тук ме сграбчи смъртна мъка. Знаех от теб, че ще има коледно дърво и че Емилия Фьодоровна ще отведе децата; изпитах чувството, че се сбогувам. Колко тъгувах за тях и колко пъти, години наред, си спомнях този случай с просълзени очи!…”
Пътуването беше мъчително. Шубите на осъдените не бяха достатъчни да ги предпазят от студа. След като спираха в няколко пощенски станции, в зори пристигнаха пред един хан в Шлиселбург.
Младите каторжници слязоха, помъкнаха веригите и, духайки в премръзналите си пръсти, се настаниха в кръчмата, да изпият чашка чай. “Бях весел, пише Достоевски. А Дуров говореше безспир. Ястржембски гледаше мрачно на бъдещето.”
Министерският куриер, който беше “добър и патил старец”, се съгласи да предостави на затворниците покрити шейни. Той обеща също да престояваме по-дълго на всяка спирка и да поеме лично половината от разходите ни.
Конвоят потегли посред бял ден. Кочияшите се бяха облекли в празнични дрехи и бяха препасали яркочервени пояси. Селата бяха безлюдни. Покривите на къщите се гушеха под дебелия сняг. На фона на сиво-зеленото небе, клоните на дърветата се очертаваха неподвижни като сковани в лед. Преходите от десет часа изтощаваха и конете, и хората. Студът беше непоносим. В Пермска губерния имаше минус четирийсет градуса студ.
Преминаването през Урал беше същинско бедствие. Минала бе страшна фъртуна. Животните се препъваха и засядаха. Посред нощ пътниците бяха принудени да слизат, да чистят плазовете, да успокояват конете, да отъпкват снега. А снегът навяваше, щипеше лицата, ръцете. Оскъдната светлина на фенера бягаше, гаснеше. “Около нас - сняг, виелица, пише Достоевски, …пред нас - Сибир и неизвестността на бъдещето ни; зад нас - цялото наше минало. Беше тъжно. Плаках.”
На 11 януари 1850 година, след осемнайсет дни път, осъдените стигнаха Тоболск.
По това време Тоболск беше разпределителна станция, където препращаха осъдените за още по-далечните каторги. Едва слезли от шейните, тримата младежи бяха въведени в канцеларията на наказателното управление.
В това мрачно и мръсно помещение работеха писари в каторжна униформа, белязани на челото с буквите на позора. Ноздрите им бяха разкъсани, страните насечени. Те попълваха регистри с ученическа прилежност.
- Оковани ли са? - пита инспекторът на затвора.
- Да.
- Тогава, претърсете ги!
Взеха им джобните пари и бутилката ром, която си бяха купили по пътя. После ги отведоха в обща зала.