“Беше тясна, тъмна, студена и мръсна стая.” Три нара, върху които бяха поставени няколко чувала, пълни със слама. Миришеше на развалено месо, на изстинала кир. Полумракът гъмжеше от народ. Викове, ругатни, смях. А когато тази врява стихваше, зад вратата се чуваха стъпките на постовия.
Краката и ръцете на Дуров бяха вкочанясали и напълно безчувствени. Носът на Ястржембски беше премръзнал. Достоевски имаше скрофулозни афти по лигавицата на устата.
Междувременно в помещението цареше трескава дейност. Подготвяха осъдените за последния етап на пътя. Проверяваха веригите, бръснеха главите, поставяха белезите на позора по ръцете и плещите. Тези белези имаха различни загадъчни значения:
“КАТ. - каторжник… СК. - заточеник… СБ. - избягал каторжник.”
След всеки нов опит за бягство прибавяха още един печат, като започваха от лакътя надолу. Каторжниците сами го правеха със сериозни, свъсени лица.
Това беше прекалено. Ястржембски се вайка гласно, говори за самоубийство. “Мислех си, какво ли щеше да каже сестра ми, пише той, ако ме видеше тук.” Достоевски го утешава.
Скоро получават разрешение да пият малко чай и да пушат пури, които Фьодор Михайлович беше успял да скрие при обиска.
Фьодор и другарите му останаха шест дни в Тоболск. В града живееха няколко декабристи, освободени от каторжна работа, но осъдени на заточение до живот в Сибир: Муравиев, Аненков, Фонвизин… Жените им се занимаваха с благотворителност и облекчаваха, доколкото им беше възможно, несретата на затворниците, които прекарваха по няколко дни в общинските жилища.
Когато революционерите от 1825 година узнаха за пристигането на ония, които бяха повярвали като тях в “делото на свободата” и като тях се бяха борили и попаднали под ударите на неправомерен съд, те се развълнуваха и се опитаха да ги окуражат. Жените им отнесоха на осъдените храна и вино. Поискаха разрешение да се срещнат с тях.
“Видяхме ги - същински мъченици, пише Достоевски в Дневник на писателя. Те бяха последвали съпрузите си в Сибир доброволно. Нямаха никаква вина, а двайсет и пет дълги години понасяха изтезанията наравно с мъжете си.”
Свиждането продължи час. На раздяла съпругите на декабристите благословиха осъдените и дадоха на всеки Евангелие, единствената разрешена книга за каторжниците. Достоевски никога не се раздели с тази реликва.
Когато посетителките си отидоха, Фьодор разгледа томчето, което държеше в ръцете си. На едно място подвързията беше срязана и в цепката бяха пъхнати десет книжни рубли.
На 16 януари Достоевски и Дуров напуснаха Тоболск на път за Омск. “Отнасяйте се към тях безмилостно”, гласеше заповедта на губернатора на Западен Сибир.
На седем версти от Тоболск шейната спря насред полето. Госпожа Фонвизина и госпожа Францева бяха подкупили жандармите, за да им позволят да се сбогуват с пътуващите към каторгата. Те стояха като малки черни фигурки в снега. Срещата бе кратка. Стискаха ръцете им и мълвяха насърчителни думи:
“Писахме в Омск; ще се погрижат за вас; ще се опитат да облекчат страданията ви.”
Жандармите стоят прави на няколко крачки разстояние и губят търпение. Трябва да тръгват. Двете жени правят кръстен знак на челата на осъдените.
“Бог да е с вас.”
Достоевски и Дуров се качват на шейната. Кочияшът примлясква с език и конвоят потегля. Придружава го лекото дрънчене на звънчетата по дългия бял път, който води към Мъртвия дом.
IV
КАТОРГАТА
На 23 януари 1850 година, след дълги, снежни и ветровити дни Достоевски и Дуров пристигат в Омск.
Крепостта е заобиколена с насип, в който са забити хиляда и петстотин дъбови кљла. До входа се издигат оградите на управлението, на инженерните служби и главната квартира. На втори план са вехтите казарми, построени от грубо дялано дърво. По-далеч са кухнята, хангарът, хамбарът. Сред двора - голо пространство е определено за сбор и проверка на каторжниците.
Комендантът на гарнизона в омската каторга е страшен звяр. Името му е Кривцов, но осъдените са го нарекли “Васка, осмоокий”, защото нищо не убягва от зоркия му поглед.
Той е глупав, надменен и свиреп. Мисълта за неограничената му власт го замайва до безумие. А и виното също, защото пие като продънен.
Когато нахълтва в стаичката с яростен поглед и лигава уста, и най-закоравелите каторжници се плашат като момченца. Не му тежи нощем да става, за да провери жалкото си стадо. Застанал в средата на спалнята, този чорлав, залитащ пияница, хвърля обвинения за пиянство върху осъдените.
“Понякога, пише Достоевски на брат си, той наругаваше някой от нас, загдето не спи на дясната страна, или вика на сън и бълнува…”