Наказанието е поучително - налагане с тояги.
Всеки месец Кривцов пише рапорт за поведението на затворниците и го предава в управлението.
А оплакванията на затворниците събира, разглежда и преценява сам. Може да издаде заповед за облекчаване на наказанието или да убие човек, като го натовари с непосилна работа. Веднъж разпореди да ударят сто тояги на един петдесетгодишен поляк, професор от университета, само защото нещастникът заявил при пристигането си: “Ние не сме бандити, ние сме политически затворници.”
Достоевски и Дуров бяха представени на Кривцов в деня на пристигането им. Застанаха пред едър, подпухнал мъж, с грапав нос, сълзливи очи, червени бузи с жилки по тях.
- Как се казваш?
- Дуров.
- А ти?
- Достоевски.
- Старши, да се отведат веднага в затвора. Да се острижат при охраната по цивилному - половината на главата; ще сменим утре оковите… Махнете им тези дрехи. Оставете само долните, при условие че са бели. Останалото ще се продаде на търг. Каторжникът не притежава нищо лично. А вие двамата, внимавайте! В противен случай… телесно наказание… При най-малкото провинение, то-Яги!…
Следобед бръснарят на затвора се зае да изпълни заповедта. Обръсна цялата брада, главата и мустака на Фьодор до половина. Тази операция, която щеше да се повтаря всяка седмица, беше истинско изтезание, защото бръсначът беше тъп като парче тенекия - скубеше и стържеше кожата до кръв. Затворниците се гърчеха на столчето, виеха от болка и заплашваха да се разбунтуват.
По-късно един от осъдените, който имаше свои бръснарски принадлежности се съгласи да бръсне Достоевски срещу една копейка.
Униформата на каторжниците се състоеше от сив панталон, сивкава куртка с номер върху жълт квадрат, зашит на гърба, шуба и каскет без козирка.
Нека си представим за миг Достоевски, “писателя на бъдещето”, близкия приятел на братя Майкови, влюбения в Авдотя Панаева, натъкмен като клоун, половин обръснат до синьо череп и половин - с ленено руси коси, с половин мустак, окован с вериги, а около него орда твари, които се шегуват и псуват.
“Тук никой никого не може да учуди”, пише Достоевски в Записки от Мъртвия дом.
При тези живи мъртъвци разнообразието на престъпленията беше толкова голямо, колкото и разнообразието на произхода им: черкези, евреи, монголци, украинци, поляци, московчани, крадци, фалшификатори, убийци, отцеубийци, политически затворници…
Тук бе Михайло, който бе убил с брадва господаря си. Неговият барин му бе отнел младата съпруга само няколко часа след сватбената гощавка. Михайло беше изтърбушил и един надзирател поради “недоразумение”. Михайло беше съвсем младо момче, тихо и благо като девойка. Тук беше Аристов, обвинен в шантаж, който шпионираше другарите си в каторгата и им доставяше водка и карти. Тук беше млад планинец, който от вярност към семейния дух беше помогнал на братята си да ограбят арменски търговец. Беше и един изпечен бандит, който бе убил петгодишно дете, след като го прилъгал с играчки…
Едни не съзнаваха вината си и никога не говореха за нея. Други се тормозеха от угризение и горяха от желание да се изповядат пред някого. Но каторжниците строго спазваха правилото: “Не трябва да се разказва. Недопустимо е да се разказва.” Те влагаха известно кокетство в желанието си да се бранят от всяко любопитство. Новодошлите бързо разбираха, че преживяванията им не могат да изненадат никого. Тук хората бяха преситени. Бяха “корави”. Състоянието каторжник се смяташе за почетна титла, с която всеки трябва да се гордее и да я заслужи. Не се смяташе за унизително подчинението на заповедите на служебните лица. Това беше откупът срещу някакво задължение, което осъденият бе подписал с обществените власти и което съдържаше изгоди за двете страни.
“Каторга, принудителен труд, пише Достоевски, не поправят престъпника; те просто са наказание и гарантират обществото срещу посегателствата, които той би могъл отново да извърши.”
Сред това противно стадо крадци, доносници и убийци Достоевски прекара четирите най-ценни години от своя живот.
С настъпването на нощта спалното помещение се заключваше. То се намираше в просторна, разнебитена и ледено студена дървена постройка. Изгнилият под беше покрит с дебел, мек пласт мръсотия. Малките прозорчета бяха непрозрачни лете от зеленикава кал, а зиме от скреж и сняг, от тавана капеше. През пролуките на дъсчените преградни стени ставаше силно течение.
“Наблъскани сме като сардели, пише Достоевски на брат си. Колкото и цепеници да слагаме в печката, не се затопля (ледът едва се разтопява в стаята), а димът е непоносим. Каторжниците се перат по стаите и целият под е в локви, не знаеш къде да стъпиш. От свечеряване до зазоряване е забранено да се излиза по какъвто и да е повод; до вратите слагат кофи, досещаш се за какво; цяла нощ ни задушава ужасна смрад. Всички каторжници вонят като свине. “Ами, щом сме живи същества, казват те, как може да не правим свинщини?” Две дъски ни служат за легло. Завиваме се с полушубките, а те не покриват краката; цяла нощ зъзнем. Дървениците, въшките и хлебарките могат да се мерят с крина…”