Щом се отдалечеха стъпките на надзирателите, каторжниците организираха вечерните си забавления. Запивки, игра на карти, караници. Няколко каторжници, на които казваха “кръчмари”, се бяха специализирали в търговия с водка. Имаха помощници, които им я доставяха отвън по време на работа, а те я внасяха в затвора в говежди черва, навити около кръста. Алкохолът се разреждаше наред от всички участници в операцията. На затворниците им беше нужно по-голямо количество, за да се напият, но това някак смътно повишаваше самолюбието им.
В затвора играта на карти беше забранена. Но имаше каторжници, наречени “майдански надзиратели”, които се съгласяваха да дежурят в преддверието и да дебнат за появата на началството. Те отговаряха и за най-малката си разсеяност. Често избухваха шумни, епични разпри. Някои се славеха с богатия си речник от псувни. Около тях се образуваше кръг и започваше състезание по непристойно красноречие. Имаше и шампиони, които бяха подкрепяни с викове и подсвирквания. “По-късно узнах, пише Достоевски, че тези напълно невинни сцени се разиграват за общо забавление.” Понякога пламваха брутални, нелепи свади. Сетне каторжниците, омаломощени и притъпени, заспиваха по наровете. И докато свещите бавно гаснеха, в дългото помещение се чуваше дрънченето на вериги и хъркането. Сред животинския мирис, студа, шума на конюшня, Достоевски търсеше сън и забрава. Съседът му си бе провисил ръката и вероятно би разтършувал джобовете му, ако сметнеше, че е заспал. Вдясно някой стенеше насън. Друг кашляше в дъното на спалнята, подсмърчаше, храчеше с ужасно хриптене. Трети се запътваше сънен към кофата.
Фьодор Михайлович бе впримчен сред тази неизмерима нищета, изтерзана плът, затъпяла мисъл.
И под полушубката, която едва покриваше коленете му, той нашепваше думи от Евангелието, което бе получил от съпругите на декабристите.
В зори барабаните на караула биеха за утринна проверка. Един офицер отваряше вратата на спалнята. Свежият въздух нахлуваше в помещението, бореше се с вонята, вдигаше вихрушка от белезникав прах под наровете. Каторжниците се изправяха изтръпнали, кисели. Едни се кръстеха по навик, други се спречкваха. Лоена свещ осветяваше сцената.
Малко след това веригите бавно закънтяваха към кофите с вода, където се струпваха затворниците. Всеки на свой ред вземаше канчето, наливаше в устата си глътка вода, жабуреше, изплюваше я в ръцете си и с нея си замиваше лицето.
Достоевски чакаше реда си на опашката, тъпчеше на място и духаше във вкочанясалите си пръсти.
Храната беше отвратителна: хляб и зелева чорба, в която плуваха няколко късчета месо. В празничните дни осъдените получаваха по едно канче варен булгур; през постите - варено кисело зеле.
“Обикновените каторжници, пише Достоевски, също като нас не могат да понасят режима, но всички въртят дребна търговия в казармата и припечелват по някоя копейка. Аз пия чай и понякога срещу заплащане получавам парче месо. Това ме спасява. На всичко отгоре, невъзможно е да се пуши - атмосферата направо задушава. Но се крием.”
Достоевски и Дуров бяха посрещнати с недоверие от другарите си по каторга. Новодошлите бяха учени хора, дворяни и следователно - врагове.
Освен това престъплението им беше неразбираемо. Кого са убили, какво са ограбили?
“Биха ни изяли, пише Достоевски, стига да имаха такава възможност. И, помисли си малко, каква защита можехме да очакваме щом трябваше няколко години да живеем, да се храним, да пием, да спим с тези хора, дори нямаше кога да се оплачем, тъй като просто ни засипваха с оскърбления… “Вие сте дворяни с железни човки, кълвяхте ни безспир. Преди бяхте господа, измъчвахте народа, сега сте по-долу от последния между нас”, ще е главната им тема за четири години.”
На Фьодор Михайлович му се искаше да спечели симпатиите на другарите си, страда повече от всеки друг от надменността и злобата им.
Търпеливо и доброжелателно се опитва да изглежда като тях, да приема идеите им, свадите им, желанията им. Но каторжниците смятат, че той прехвърля мярката. Щом като се домогва до приятелството им, значи не е достоен за него.