Веднъж каторжниците, недоволни от храната, решават да се оплачат на майор Кривцов.
Достоевски се присъединява към тях.
- Ти какво търсиш тука, бе?, крещи един глас. - И той се измъкнал от дупката!… Погледнете го, лапнимуха!… Ама си ядеш твоята мръвка в кухнята!…
- Но между вас също има някои, които ядат отделно, а са се разбунтували… Ние трябва от другарство…
- Хайде де… как можеш ти да бъдеш наш другар?…
Достоевски е принуден да се оттегли.
“Два часа след пристигането си в каторгата всеки новодошъл е поставен на равна нога с останалите, пише Достоевски. Но това не важи за човек с добро възпитание. Колкото и да е справедлив, умен и добър, ще го ненавиждат и пренебрегват дълги години…”
В каторгата имаше неколцина “интелектуалци” от полски произход, осъдени на принудителен труд за участие в бунт: това бяха професор Ядовски, когото каторжниците наричаха “светеца”, защото често се молеше. Богуславски, с прякор “болния”, Токаржевски и Миретски, които са били бити с пръчки, преди да бъдат изпратени в Сибир. Но и те не разбираха и не обичаха Достоевски.
Те се вдъхновяваха от полската национална идея и мразеха Русия и русите. За тях беше гордост да показват омразата си при всякакъв повод. Не искаха да признаят Фьодор Михайлович за социалист, демократ или просто за “пионер на свободата”. Смятаха, че е слаб и че му липсва честолюбие. Не допускаха, че е възможно човек, който по волята на самия император е осъден за престъпление срещу сигурността на държавата на принудителен труд и понася изгнание, умора, студ, мизерия, както и противната паплач на каторжниците, да не се оплаква от централната власт, а да обявява месианската роля на една монархия и на един народ, които несправедливо са го отрекли. Това покорство пред оскърбленията, тихото примирение с най-големите човешки страдания, това смирение и насладата от него ги дразнеше като абсурдна поза.
А всъщност Достоевски беше искрен, когато твърдеше, че не таи чувство за отмъщение към ония, които са провалили живота му.
Има удари, които са толкова силни, че всеки отпор изглежда жалък. Има загадъчни знаци, на които човек може само да се подчини, защото го довеждат до собствените му жалки измерения. Той може да се вълнува, да пише, да се разприказва, а изведнъж огромна ръка се стоварва върху него и могъщ глас заглушава виковете му. Вече е нищо, и е щастлив, че е нищо, че не си принадлежи, че остава друг да играе вместо него, да печели или губи за него, да подготвя бъдещето му на радост или мъка. Колко глупава суета е да иска все главната роля! Какво безсрамие е все да се опитва да победи съдбата!
Да, понякога присъствието на Бога е тъй очевидно, тъй страшно, тъй сладко, че изключва човека от собствения му живот. Това може да продължава само няколко мига, няколко часа, няколко дни. Сетне той чувства, че някакъв поглед се отвръща от него, сякаш са го освободили от каишката, с която е бил привързан. И вече трябва да си поеме отговорността, да действа и да разчита само на себе си.
Тогава започва истинската му трагедия.
Всички герои на Достоевски притежават тези внезапни присъници посред събитията, следвани от осъзнаване, каквито преживява самият той. Расколников, когато убива старата лихварка, се чувства парализиран, принуден, извинен, сякаш някой е направлявал действията му извън всяка съпротива, “като че ли са водили самия него на екзекуция…, като че ли краят на дрехата му е бил приклещен в зъбчатото колело на някаква машина и цял е бил повлечен…”
Но после зъбците се отпускат, човек стъпва на нозете си, раздвижва крайниците си, най-сетне се чувства свободен.
В изпитанието на каторгата Достоевски възтържествува, защото предварително го прие. Той успя да стане отново това, което бе, защото се отказа за известно време да бъде това, което е. Той можа да спечели, защото бе приел да загуби.
Достоевски бе разпределен във втора секция. В нея крепостниците бяха поставени под разпореждане на военните. Считаха я за по-страшна от първа, която беше на разположение на мините, и трета, която работеше по пътищата. Те бяха подчинени на дисциплинарните батальони.
“Винаги във вериги, винаги под охрана, винаги под ключ…”
Всекидневно каторжниците бяха изпращани на “принудителен труд”. Пренасяха тухли, въртяха воденични камъни или стриваха алабастър.
“Работата беше тежка, пише Достоевски на брат си. Случваше ми се да работя напълно изтощен в лошо време, в дъжд, в кал, при нетърпим студ. Веднъж работих допълнително четири часа; живакът беше замръзнал, беше минус четирийсет градуса; единият ми крак премръзна.”
Фьодор предпочиташе да пренася тухли от брега на Иртиш до казармата.