- Никой да не прекъсва работата! Сам да се оправя! Пуснете въжето!
Нито Достоевски, нито другарят му го послушаха. Кривцов пребледня като смъртник и тлъстите му бузи се разтресоха:
- След работа в караулното! - изкрещя той.
Вечерта Достоевски се прибра в казармата блед, блуждаещ, с изкривена уста. През нощта каторжниците се събудиха от силно скимтене. Достоевски се търкаляше на земята, разтърсен от епилептична криза и удряше глава в стената. Принудени бяха да го завържат.
Действително ли Фьодор беше бит по нареждане на Кривцов, или разказаната случка е измислица. Мненията са различни.
Да се бие дворянин, беше сериозно събитие в караулното. Когато благородникът Ядовски мина под тоягите, целият град Омск научи за случая и осъди недопустимата жестокост на коменданта. Ала населението не получи никакво точно сведение за наказанието на Фьодор Михайлович.
Доктор Яновски пише:
“Никога не съм чул нищо подобно, нито от самия Фьодор Михайлович, нито от брат му Михаил Михайлович, с когото неведнъж съвсем откровено съм обсъждал темата…” (Писмо на Майков от 12 март 1881 година)
По-нататък добавя:
“Неотдавна спрях за малко в Женева и прекарах няколко часа с нашия първосвещеник А. К. Петров. Той познаваше лично Достоевски, също и неговата вдовица. Този човек ми каза, че Фьодор Михайлович е имал чести и откровени разговори с него, но че никога не е споменавал за това “ужасно и незабравимо” нещо.”
Барон Врангел не е по-малко категоричен:
“Мога да твърдя, по думите на самия Фьодор Михайлович, че нито в каторгата, нито след това като редови войник, не е имало някой началник или каторжник, или отслужил войник, който да е вдигнал ръка на него.”
Също и Люба Достоевска, дъщерята на Фьодор Михайлович, възразява със следните думи до редакцията на списание Новое время:
“Не знам откъде е могла да се роди тази абсурдна и с нищо необоснована измислица по повод на наложено телесно наказание на моя баща по време на принудителния труд.”
Така или иначе, няма никакво съмнение, че изпитанията на Достоевски в каторгата са засилили предразположението му към епилепсия. Той получава първата криза, когато умира баща му. Като млад петербургски писател, има също припадъци с различна сила. Но в каторгата тежкото му страдание безспорно се изостря.
“Преди завръщането му от Сибир, пише Милюков, не подозирах нищо; но когато пристигна в Санкт Петербург болестта му вече не беше тайна за никого.”
През март 1852 година комендантът на крепостта в Омск поиска разрешение да се промени категорията на наказанието на Достоевски и Дуров и да се махнат веригите им.
Искането премина по всички административни инстанции, преди да стигне до императора, който отказа да го подпише.
И животът продължи, уморителен, еднообразен - всеки ден като предишния, “еднакви като две капки вода”.
Преди празник отвеждаха каторжниците на баня. Помещението беше тясно, претоплено, изпълнено с гъста пара. Стотина каторжници бяха натъпкани вътре като сардели, те газеха в кал, стъпваха по седалките, обливаха се с мръсна вода и се удряха с брезови клонки. Обезобразените им голи тела бяха размекнати от парата; белезите от тояги по гърба изпъкваха сини и подути. Те стенеха, местеха веригите, искаха допълнителни кофи с вода.
“В облака на изпаренията, пише Достоевски, личаха гърбове, разранени от боя, обръснати глави, разкривени ръце, патрави крака… Помислих си, че ако някой ден всички заедно се намерим в ада, няма да е по-различно от мястото, в което се намираме сега.”
Времето на постите в каторгата събуждаше у Фьодор Михайлович болезнено тъжни спомени. Той се връщаше в детството си, виждаше как влиза в грейналия от светлини храм, огласен от песента на хора, и цялата му душа, и цялото му тяло се обновяваха от тържественото приглашение на гласовете и на мириса на тамян.
Навремето той гледаше милозливо на обикновения народ, струпан пред входа на черквата.
“Тогава ми се струваше, че пред вратата не се молеха както вътре, че там се молеха смирено, горещо, коленичеха със себеотрицание и пълно съзнание за себеунизяването. А сега беше мой ред да заема тяхното място, и то при още по-лоши условия; ние бяхме във вериги; имахме печат на позора; вярващите се отдръпваха от нас, сякаш се бояха; даваха ни милостиня и си спомням, че това ми беше някак странно и извънредно приятно…”
За големите религиозни празници затворниците навличаха чисти ризи и за тях беше чест да бъдат изключително любезни към персонала. Храната беше обилна и поднесена на бели покривки.