Но още същата вечер се напиваха като животни, противни, посинели от бой. Черкезите, които не вкусваха вино, сядаха на прага и гледаха с любопитство и отвращение забавленията на пияниците. Те крещяха, пееха, свиреха на балалайка. Повръщаха. Организираха безкрайни борби.
“Постепенно атмосферата в стаята ставаше нетърпима, отвратителна, пише Достоевски. Но не липсваха и смешници. А аз се чувствах тъжен, толкова ми беше жал за тези клети същества, че чак се задушавах.”
За третия празничен ден каторжниците подготвиха представление. Театърът беше устроен в казармата на военната секция. Няколко пейки бяха определени за сержантите и няколко стола за офицери; очакваше се, че ще дойдат. Лагерниците се блъскаха отзад, правостоящи, без шапки, с белези по лицата и обръснати глави.
“Всеки искаше да се представи добре пред господата и гостите.”
Най-сетне вдигнаха завеса и се откри импровизиран декор. Превъплътилите се в роля на светски жени мъкнеха, както всички други, веригите си по пода.
“За тях [зрителите] беше изключително удоволствие, пише Достоевски, да видят например момчето Ванка или Нецветаев, или Баклушин в различни дрехи от тези, с които бяха свикнали да ги виждат всеки ден, години наред. Беше си каторжник, нищо повече от каторжник с вериги, които дрънчат, а ето че се появява на сцената с редингот, мека шапка и палто като на господин.”
След празниците животът в каторгата продължаваше както преди. Нижеха се дни, месеци. Все същата монотонност, все същият ужас изпълваха душата на Фьодор. Нямаше никой, на когото да се довери. Нищо друго, освен да прочете някой френски вестник от време на време или някоя страница от Евангелието. Тази самота беше най-страшното от всички изтезания.
Поне да имаше връзка с близките си! Но на каторжниците им бе забранено да кореспондират с частни лица, освен в изключителни, строго ограничени случаи.
Михаил, от своя страна, не изпращаше писма в Сибир, защото се страхуваше от репресии. Беше семеен, имаше деца. Пострадал беше, арестували го бяха неправомерно. Боеше се за себе си и за Фьодор.
Веднага щом бе освободен от каторгата, Достоевски изпрати патетично, укорително писмо на своя брат:
“…Преди всичко нека те попитам: защо, за бога, не ми написа нито ред? Никога не бих повярвал!… Изпратих ти едно писмо чрез щаба. Сигурно си го получил. Чаках отговор. Нищо не пристигна. Възможно ли е да са ти забранили да ми пишеш? Но това е позволено. Всички политически затворници тук получават по няколко писма годишно. Дуров също получи няколко. Струва ми се, че съм разбрал истинската причина за мълчанието ти. Ти от мързел не си отишъл да се осведомиш в полицията или ако си отишъл, още при първия отказ, който си получил от неосведомено лице, си се успокоил.”
По-късно Михаил обяснява поведението си в едно почти неизвестно писмо от 18 април 1856 година:
“Три месеца след нашата раздяла се опитах да получа разрешение да ти пиша. Небето и моята съвест са ми свидетели, че усърдно и упорито правих постъпки. Не постигнах нищо. Винаги ми отговаряха, като се позоваваха на закона, че е невъзможно да ми се разреши, докато си на принудителен труд. Що се отнася до писане по околен път, достатъчно бях предупреждаван, за да поема риска. Ето защо взех такова решение за твое и мое добро. Братко, приятелю, имам шест деца, бях и сигурно още съм под полицейско наблюдение; не смяташ ли, че решението ми е оправдано?”
Обаче трябва да се отбележи, че след като Фьодор Михайлович излезе на свобода, писмата на Михаил не бяха много по-чести.
За него последната година в каторгата не беше толкова мъчителна, колкото предишните. Той беше успял да спечели благоразположението на някои каторжници; намери и познати в града; получи разрешение да чете някои книги:
“Трудно ми е да опиша колко странно впечатление ми направи първата - беше един брой на списание… Спирах на всяка дума, четях между редовете, опитвах се да открия някаква тайна мисъл, намеци за миналото; търсех следите на нещата, които тогава смущаваха, вълнуваха духовете. И каква мъка ме обзе, когато трябваше да призная, че оставах чужд на съвременния живот!…”
Най-сетне листата на дърветата започнаха да жълтеят, тревата в степта съхнеше, заваляха първите снежинки, леки, въртеливи. Наближаваше часът на освобождението. Достоевски е много спокоен. Каторжниците го срещат на двора, приветстват го:
- И на вас също ще дойде редът, отвръщаше той.
- Ох! На мен не толкова скоро, имам да влача веригите още седем години!, казваше другият и поглеждаше разсеяно към небето.
Последният ден, на свечеряване, Достоевски, както обикновено, обиколи стобора. Сбогува се с почернелите колове, с жалките укрепления, сериозен и меланхоличен. По тези места бе погубил младините си, надеждите си. Щеше да излезе от казармата уморен, остарял, разочарован и отново трябваше да се бори, да страда, да живее… За какво? За кого?