Призори Достоевски се сбогува по стаите с другарите си, преди да са тръгнали на работа.
“Много твърди, мазолести ръце се протегнаха към мен. Но и не бяха чак толкова хората, които другарски ми стиснаха ръката. Едни разбираха, че от този момент ставам друг човек… А някои ми обърнаха гръб и не пожелаха да отговорят на моя поздрав. Неколцина ми хвърлиха ненавистни погледи.”
Когато всички се запътват за работа, Достоевски отива в работилницата, където каторжницижелезари щяха да махнат веригите му.
Удари с чук. Веригите падат. Достоевски ги събира, дълго се вглежда в тях.
“Хайде!… С Божия помощ!… С Божия помощ!…, повтарят каторжниците.
Но Фьодор Михайлович не помръдва. Желание да плаче, да крещи стяга гърлото му.
Свободен! Свободен! Олюлявайки се излиза от ковачницата и поглежда небето.
Достоевски напусна каторгата около 15 февруари 1854 година. Но едва през март беше прехвърлен в Семипалатинск.
Близо две седмици той живя в Омск у приятелите си Иванови.
Госпожа Иванова бе дъщеря на декабриста Аненков. Тя се бе срещнала с Достоевски по време на пътуването му към Тоболск. През целия затворнически живот на писателя тя бе полагала усилия заедно със съпруга си да облекчава мъките му. Изпращаше му по малко пари, по малко храна.
“К. И. Иванов се държеше с мен като истински брат. Направи всичко, което можЎ, за мен. Дължа му двайсет и пет сребърни рубли.”
Фьодор Михайлович беше изпратен по етапен ред в Семипалатинск, за да бъде включен като обикновен войник към Седми сибирски пехотен батальон.
Вървяха по изровени пътища. В един момент бившите каторжници бяха застигнати от каруца, натоварена с кабели. Те се покачиха върху макарите. Каруцата напредваше бавно. Въздухът беше студен. Във високото небе облаците бързо и безшумно променяха формите си. Фьодор Михайлович беше щастлив, развълнуван и неведомо признателен.
V
ТРОЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ
В поемата си Клетници Некрасов, по собственото му признание, разказва за живота на Достоевски в каторгата. Политически затворник с мек глас и “бели ръце” най-напред е презрян от другарите си от групата; но една нощ, когато се събират около леглото на умирающ, той ги зарича да почетат последните мигове на своя събрат; така привлича вниманието им, печели уважението им и става техен учител.
Когато Фьодор Михайлович се появява в Санкт Петербург, Некрасов му показва поемата.
“Напротив, възразява той, аз бях ученик на каторжниците.”
Да, той им бе сподвижник, ученик и поуката от каторгата е белязала целия му живот. Четирите години, които прекара там, са тайното хранилище, от което ще черпи занапред неговият гений. Те са средоточието на живота му. Водораздел, който го преполовява на две равни части. Достоевски отпреди Записки от Мъртвия дом и Достоевски след Записки от Мъртвия дом. Разбира се, двете личности не са същностно различни. Но втората е по-богата от първата, втората съдържа всичко, което обещаваше първата.
Фьодор Михайлович проклина и благославя този “сибирски период”. В писмата, които пише след освобождението си, оплакванията странно се редуват с благодарност и християнско смирение:
“Никога сам! И то четири години, четири години! Да се каже, че сме били зле, не е достатъчно, кълна се,!…”
“Постоянният размисъл, в който търсех спасение от горчивата действителност, не е бил излишен; сега имам желания, очаквания, за които преди дори не съм помислял…”
“Имаше мигове, когато ненавиждах всекиго, бил той невинен или виновен; гледах на него като на крадец, който безнаказано ми е ограбил живота…”
“Очаквам нещо, но не зная какво… Струва ми се, че скоро, много скоро ще се случи решаващо събитие, че се приближавам към истинска криза, че съм узрял за някакво мистериозно бъдеще, че се подготвя нещо много сладко и много светло или може би ужасно, но което със сигурност не може да се избегне…”
“Каторгата уби много нещо в мене, а друго разцъфна.”
“Това е моят кръст и си го заслужих.”
“Що се отнася до четирите години, считам ги за време, през което съм бил погребан жив, затворен в ковчег! Какво ужасно време беше!… Нямам сили да ти го разкажа, приятелю… През тези четири години нямаше нито миг, в който да не чувствам, че съм в каторга.”
В Записки от Мъртвия дом Достоевски разказва какво е било за него изпитанието в сибирската каторга. Наистина той се представя с чертите на Александър Петрович Горянчиков, “осъден на принудителен труд, втора категория, загдето е убил жена си”. Но всъщност той описва собствените си преживявания с поразителна яснота.