Когато обаче Фьодор Михайлович публикува своята книга, нравите и наказанията вече не бяха същите като тези, които той понасяше. Реформите на Александър II промениха дълбоко варварския режим, въведен от Николай I. Ръководният персонал беше контролиран по-отблизо, телесните наказания бяха забранени… В своето произведение Достоевски критикува следователно едно състояние на нещата, което лично императорът беше осъдил.
Цензурата разреши издаването на Записките “при единственото условие да бъдат изхвърлени някои неприлични изрази”.
Впрочем Достоевски се бе погрижил да обогати своя текст с няколко авторски бележки като:
“Това, което пиша за телесните наказания, ставаше по мое време. Вече чух да се твърди, че всичко е променено или на път да се промени.”
Или още:
“По мое време, не само комендантът, но и много нисши началници, особено свръхсрочните, използваха този израз.”
Не трябва да се смята, че със Записки от Мъртвия дом Достоевски тегли чертата под един сбор от най-новите си преживявания. Този великолепен труд за човешката истина, за суровата неподкупност е първият принос от четири години страдание и съзерцание.
Достоевски видя един свят. Той го описа майсторски. Но той вложи малка част от своето съкровище. Освободи се от нея, както се изхвърля баласт.
Щом веднъж е изпълнил този жест, може да вземе височина. Може да се отдалечи от сибирската живописност, да забрави обръснатите глави, опропастените муцуни, мръсните думи, за да мисли само за неизказаната поука от каторгата. Той каза какво е видял. Остава му да каже какво е научил. А тази задача изпълнява през целия си живот.
Срещата с народа, срещата с Русия, срещата с Евангелието. Това тройно чудо стана в зловонна стаичка вдън Сибир, когато близките на писателя мислеха, че е завинаги погубен.
Руският културен елит бързо взе да се развива още в началото на XIX век в сърцето на огромната империя, която не беше подготвена да го приеме. Той беше изкуствено създание. Липсваше му традиция, магия.
Първоначално групата на интелектуалците е поставена между два полюса с еднаква притегателна сила. Над нея е царят, чиято власт е одобрена от Църквата. Царят означава единство, върховна власт, най-висш израз на националния живот. Под нея е народът. Народът е сивкав, неразбираем, изменчив. Сливането с него е невъзможно, също както не е възможно да се узурпира властта. Царят и народът са две вечни единици, върху които годините не въздействат и които извличат цялата си сила от своята вековечност. Царят и народът нямат нужда да бъдат обяснявани. Те съществуват. Имат своя загадка. В тях може да се вярва, защото буквално са различни от нас.
Този изумителен зов към масата е непознато явление на Запада. Той е допустим само в страна, където обществените класи са рязко противопоставени. Интелигенцията. Народът. Рафинираната култура на Европа. Пълното невежество на варварите.Без никакъв осезателен преход между тези два свята. Елитът е малоброен, народът е неизброим. Шепата образовани хора е хипнотизирана от тълпата и се страхува тя да не ги погълне. Биха искали да я разберат, да я научат, за да могат да я владеят. Колкото по-малко те разбират тълпата, толкова по-малко я научават и толкова повече є се възхищават.
Когато беше малко момче, мужиците в Даровое и болните от Мариинската болница силно привличаха Фьодор. По-късно, в Санкт Петербург той се заинтересува от народа, но от чисто “материалистична” гледна точка. Смяташе, че трябва да бъде премахнато крепостничеството, да бъдат отменени телесните наказания, училищното обучение да обхване и селата. Още с влизането си в каторгата почувства друго тежнение. Ето че най-сетне се изправи пред народа, попадна сред народа. Но този народ, към който се стремеше да се приобщи, го отхвърля. Той беше господин. Не можеше да бъде мужик. Не е възможно да си бил господин, а да станеш мужик.
Той прие това отхвърляне с тъга, но не и с озлобление. Четири години живя в уединение сред хора, които не бяха от неговата черга. Четири години го изпълваше натрапчивата мисъл за този забранен за него свят. Четири години надничаше в тази бездна, която не пожела да го погълне. Заобиколен беше от неуки грубяни. Страда от глупостта им, от грозотата им, от лошотията им.
“Щом сме живи същества, как може да не правим свинщини…”
Но малко по малко той открива душата им.
“В принудителния труд, пише Фьодор Михайлович на брат си, срещнах човеци, истински човеци, дълбоки, силни и красиви характери. Злато, заринато в боклука.”