Това откритие го примамва, обсебва го. Народът не е интелигентен, не е образован. Народът, това е всеки, който работи с ръцете си, всеки, който не разсъждава, всеки, който се задоволява само с чувството. Народът, това е изразът на руския органичен живот. Един мужик е преди всичко дете. Запазил е напълно свежа наивността, истината на детството. Защитен е срещу културата, срещу обществените условности, научните лъжи. Той е близо до Бога. Съхранява, без сам да го знае, тайната на живота според Бога. Да вървиш към народа, означава да вървиш към Бога.
Достоевски ще подхваща и ще развива тази идея непрекъснато в романите си, в Дневника си. Да си спомним селянина Марей. Малкият Фьодор тича към Марей, обезумял от страх, защото е чул нечий глас да вика “Вълк, вълк!” Улавя го за ръкава, а мужикът му докосва устните с груб, окалян пръст и кротко го успокоява:
“Бог да е с теб…”
“Какъв необикновен народ!, пише Достоевски в писмото си от 22 февруари 1854 година. Не си загубих времето. Не опознах Русия, но познавам наизуст руския народ; малцина го познават като мен…”
На руския народ Достоевски ще отреди истинска месианска роля. Засега той се задоволява да го обича и да се унижава пред него.
Веднъж, няколко години по-късно, разказва Перц, когато Достоевски беше при Суслов, един млад лекар го упрекна, че идеите му за бъдещето на Русия са мистични.
“Кой ви дава право да говорите така от името на руския народ!”, възкликна накрая докторът.
С рязко движение Достоевски повдигна панталона си над глезените, където още личаха следите от веригите, и каза:
- Ето моето право!
Идеализирането на народа, презрението към културата живеят у Достоевски и защото той е откъснат от интелектуалния свят. Не получава писма. Не чете книги. Евангелието е единствената му нравствена храна, а Евангелието е тържество на сърцето над ума. Размисълът върху Библията беше от огромно значение за Достоевски. Всичките му произведения, целият му живот носят отпечатъка на евангелската идея.
Не са ли романите му от втория период разкази за съвременни апостоли, ощастливени от божията благодат, тласнати към съмнението, избавени, забравени, възвърнати, насочени към неизразимото познание?
Изучаването на светите текстове отмества линиите на перспективата във вселената на Достоевски. Радостите и страданията на неговите образи вече не са чисто земни. Романите му са на две нива. На първото се блъска всекидневието с неговите терзания, ревност, проблеми, сделки, борби за надмощие. На второто протича истинската човешка драма: търсенето на Бога, търсенето на новия човек.
Дали студент е убил стара лихварка или син толкова силно ненавижда баща си, че пожелава неговата смърт, или някой грубян се вайка пред заключената врата на жена си, всичко това е второстепенно в развоя на действието: истинската трагедия е чисто нравствена, възвишена. Тя протича в най-високите гънки на душата. Щастието или нещастието, което е от значение, не е проявление на този свят. Не богатството, комфортът, общественото положение, спокойният брачен съюз са въжделение на безплътните му герои. Те не желаят нищо на тази земя. Искат безкрая, увереността. Искат Бога.
“Бог ме е терзал цял живот”, възкликва Кирилов в Бесове. А това божествено терзание е терзание и на Достоевски.
Фьодор Михайлович никога не е имал улегнала вяра, кротка любов, каквато не престава да зове. Той иска да вярва. Но една сатанинска прозорливост го задържа на ръба на благодатта. Той се пита. Пита текстовете. Обсъжда вместо да приеме.
“За себе си ще ви кажа, пише той на госпожа Фонвизина след освобождението си, че съм дете на века, дете на неверието и съмнението досега и, сигурен съм, ще бъда до гроба. Какви ужасни терзания ми причинява понастоящем тази жажда да вярвам, която в душата ми е толкова посилна, колкото по-многобройни са обратните аргументи! И при все това Бог ми изпраща понякога минути на просветление. В такива минути съм си създал верую, в което всичко е ясно и свято. Това верую е много просто; ето го: да вярваш, че няма нищо по-хубаво, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-смело, по-съвършено от Христа. Не само, че няма, но не може и да има - казвам го с ревнива любов. Нещо повече: ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и ако бъде действително установено, че истината е извън Христа, то аз ще предпочета Христа пред истината.”
Достоевски приема недоверието в официалното учение на Църквата като разрешение, без да познава Киркегаард. Според него вярата не се печели веднъж завинаги. Тя следва да се защитава постоянно от неприятеля, от самия себе си.