Божествен екстаз, брулен от съмнението. Метафизично отчаяние, разтърсвано от фанатизма. Заплахата повишава цената на застрашения предмет. Вярата е риск. Със своите здраво установени правила Църквата намалява този риск.
Църквата - това е вярата, достъпна за всекиго. Църквата е комфортът на вярването. Но Достоевски ненавижда всичко, което е комфорт. Иска да се бори сам. Иска да намери сам своя път.
“Моята хвалебствена песен, пише още той, премина през пещта на съмнението.”
Хвалебствената песен е всъщност цялото му творчество. Или по-точно: истинското му творчество започва с първите нотки на тази песен.
VI
СЕМИПАЛАТИНСК
Семипалатинск е азиатско поселище, където отсядат керваните. Къщите са едноетажни дървени постройки. Прозорците гледат към вътрешни дворове, за да не се изкушават минувачите да надничат и смущават мюсюлманките, когато си вършат домашната работа. Вратите са ниски, така че бащата на семейството да може по-лесно да отсича главите на натрапниците, ако се опитат да проникнат в жилището му. Дълги дървени стобори опасват улиците, потънали нощем в непрогледен мрак. Никакъв настлан път, никакво дърво, никакъв храст. Само пясък. Сух, парещ пясък, в който краката потъват до глезените, а при всеки порив на вятъра се вдига, завихря се, шиба лицата. При първия дъжд се превръща в сивкава, гъста кал, която бързо се втвърдява.
Седем джамии се издигат редом с каменна черква и казарма на пехотните войски. Административна аптека. Начално училище. Галантерия, в която могат да се купят гвоздеи, парфюм и дори храна. Това е всичко. Малко книги, нередовна пощенска служба, туктам някой вестник, който преминава от ръка на ръка, самота, пълна забрава, пустота.
Петшест хиляди души населяват градчето: татаритърговци, войници, чиновници.
Отвъд казашкия квартал живеят киргизките овчари в кожените си шатри.
Селището съществува повече от сто години. Крепостта е построена през 1718 година. Оттогава не се е променила много.
Често разбойнически орди на каракиргизи организират набези. Войската се вдига в тревога. Отблъсква криво-ляво и пристъпите на разбунтувалите се ханове.
С пристигането си в Семипалатинск Достоевски беше зачислен в 1-ва секция на 7-ми пехотен сибирски батальон.
Службата в сибирската армия беше тежка. Войниците имаха обучение по цял ден: маршировка, боравене с оръжие, прегледи, паради. Нощем ги пращаха да охраняват някой отдалечен край до самата степ. Упражненията и безсънието изтощаваха Фьодор Михайлович.
“Пристигнах тук през март, пише той на брат си, без да съм имал никаква представа за военните учения и въпреки това през месец юли се представих на прегледа като всички други и си знаех работата като тях… За да се научиш, трябва да се уморяваш. Не се оплаквам. Това е моят кръст и съм си го заслужил.”
Батальонът беше съставен от неуки крепостни, професионални войници и осъдени на изгнание. Интелектуалното ниво в гарнизона с нищо не надвишаваше това в каторгата. Достоевски отново заживя във воняща обща стаичка, ставаше свидетел на свади, имаше неспокоен сън. Събуждането бе в зори…
Съседът на Достоевски по легло беше дете на дружината, седемнайсетгодишният Кац. Фьодор Михайлович се сприятели с него, спечели доверието му, предложи му да си направят обща каса. Щяха по ред да правят покупките в града или да получават зелето и булгура от кухнята. По ред си четкаха униформите, по ред си лъскаха коланите. От спестяванията Кац купи самовар. Често Достоевски заместваше с няколко чаши чай противното ядене в трапезарията. Храната в батальона беше повече от лоша. Официалната разкладка беше четири копейки на глава. Но от тези четири копейки командващият ротата, артелчикът и сержантът удържаха копейка и половина. От това незначително отклонение на средствата те си събираха седемстотин четирийсет и четири рубли годишно. Всички в Семипалатинск го знаеха. Но на никого и на ум не му идваше да се възмути.
С безкрайно търпение Достоевски се стараеше да спечели симпатиите на другарите си. Помагаше им, когато вършеха най-противната си работа. Разделяше с тях припасите, които си набавяше отвън. Дори им даваше пари в заем. Началниците му бяха доволни от него. Със съдействието на приятели от Омск му разрешиха да живее в града.
Нае стая недалеч от казармата при една войнишка вдовица. Старата изба беше построена накриво върху пясъка. Зад къщата имаше хилава градинка, кладенец със стоаровремска помпа. Стаята беше малка, с нисък таван и много мрачна. Стените є бяха измазани с глина и украсени с дървени гравюри. Обзаведена беше с легло, маса, стол, кръгла пейка и ракличка вместо скрин. Близо до вратата имаше голяма руска печка. Едно квадратно парче сукно разделяше този кът от останалата част на жилището. Фьодор Михайлович плащаше пет рубли месечен наем с храна и пране. Вдовицата припечелваше още малко от двете си дъщери, на които служеше за сводница.