“О, барин, казваше му тя, така или иначе щяха да легнат с някой писар на батальона или с някой сержант за две медени хлебчета или малко орехи. А с вас, господата, за тях е по-изгодно и е голяма чест…”
На 20 ноември 1854 година младият барон Врангел пристигна в Семипалатинск в качеството си на прокурор. Беше двайсет и двегодишен. Имаше красиво, правилно лице, оградено с черни бакенбарди. Униформата му, ушита по поръчка в Санкт Петербург, беше извънредно изискана. Благородникът беше като стреснат, когато пристигна в глухата провинция на няколко хиляди версти от столицата. Какво щеше да прави той цели две години в едно загубено поселище посред пясъците, между неграмотни хора, без никакво друго развлечение освен лов или риболов?
Преди да отпътува от Санкт Петербург го бе посетил Михаил Достоевски и му предал пакет с храна за брат си. Барон Врангел познаваше Фьодор Михайлович само от произведенията му. Обаче по странно съвпадение се намери на Семьоновския площад, когато “екзекутираха” “петрашевците”. Тогава беше още студент.
“Видях, пише той в своите Мемоари, как на ешафода се качваха и слизаха силуети, как връзваха за стълбовете мъже в бели ризи, как ги развързваха и как ги качваха след това в тройки; сетне площадът се обезлюди; множеството се разпръсна, като се кръстеше и благославяше императора за милосърдието му.”
След протоколно посещение при губернатора, барон Врангел изпрати прислужника си да издири Достоевски.
Фьодор Михайлович посрещна слугата с недоверие. Кой беше този барон Врангел? Какво искаше от него? Титлата на прокурор не му говореше нищо особено. Но все пак прие поканата да го посети за чая.
В уречения час барон Врангел видя в стаята му да влиза войник в сив шинел с червена яка. Изглеждаше някак малко попрегърбен. Ръцете му висяха свободно встрани. По бледото му лице личаха лунички, носът му беше сплескан. Стоманеносивите му очи гледаха право напред с язвителна тъга. Русите му коси бяха подстригани според правилника. Непознатият изглеждаше сърдит, неспокоен. Очакваше обяснение. Когато барон Врангел му каза, че се срещнал с брат му в Санкт Петербург и му предаде плика и пакета от Михаил, лицето на Фьодор доби израз на детска признателност. Той се успокои, отпусна се, поиска позволение да прочете на мига писмото. И докато го четеше, очите му се изпълниха със сълзи.
През това време Врангел, който бе получил голяма поща, разпечата няколко плика, разлисти няколко писма. Пишеха му от Петербург родителите и приятелите му. Напомнянето за щастливия живот изпълни с тъга сърцето му. Колко самотен се почувства изведнъж лице в лице с външния човек пред него! Те и двамата бяха тук, запратени вдън Сибир, далеч от всичко, което обичаха, далеч от всички, които можеха да ги разберат, самотни, забравени, погубени.
Отказвайки се от всяко достойнство, барон Врангел, прокурор на Негово Величество, се разрида и се хвърли в ръцете на обикновения войник Достоевски. В този миг се роди едно голямо приятелство.
“Съдбата ми помогна да се запозная с един удивителен по сърце и ум човек, пише Врангел на родителите си, той е нашият млад и нещастен писател Достоевски. Задължен съм му за много радости. Неговите думи, съвети, идеи ме закалиха за през целия ми живот. В името на Бога, скъпи татко, опитайте се да узнаете дали няма да има амнистия.”
И още:
“Възможно ли е този възхитителен човек да гине тук като обикновен редник? Ужасно ще е. Тъжно ми е и ме боли за него. Обичам го като брат и го почитам като баща.”
Не само го обичаше, не само го почиташе, а направи всичко възможно да му разведри дните.
Обществото на висшите чиновници в Семипалатинск посрещна с отворени обятия младия дворянин с лице като картина, с елегантни жестове, с европейски дрехи. Още първия ден всички узнаха, че е пристигнал с камериера си, че е наел просторен апартамент и екипаж и че прокурорската му заплата му позволява да живее на широка нога. Хората говореха сериозно, че е от аристократично семейство и че го чака блестящо бъдеще. Дамите лудееха по него. Девойките си представяха така годеника на своите мечти.
Врангел се запозна с провинциалната колония и се опита да є представи Достоевски. Задачата беше деликатна. Всички знаеха, че Достоевски е каторжник. Освен това носеше противна сива униформа с червена яка, която загрозяваше и най-скромните тържества. Някои се опитаха да обяснят на барона, че не са препоръчителни честите му срещи с каторжника и че един прокурор повече от всеки друг трябва да внимава, когато подбира връзките си. Но Врангел не искаше и да ги чуе. Той продължаваше да настоява на своето и накрая генерал Спиридонов, военният губернатор, се съгласи да приеме Достоевски в своя дом.