“Смяташ ли ти, търговецо, че твоята половин бутилка ми носи облекчение?… Тъгата, тъгата търсих аз в дъното на чашата, тъгата и сълзите…”
Както Исаев представя Достоевски на своята съпруга, така Мармеладов отвежда у дома си Расколников. Но срещата на Достоевски е по-сърдечна, отколкото в романа. Госпожа Исаева е очарована, че се запознава с един човек от висшето общество, с когото може да разговаря за литература, приеми, политика и “танца на шала”.
Тя се сприятели с войника Достоевски, трогна се от несполуките му, увери го в своята обич. Обаче по мнението на Врангел не е била истински влюбена в него:
“Тя знаеше, пише Врангел в своите Мемоари, че той е епилептик, че е беден; и сама казваше, че няма никакво бъдеще.”
Как този прост войник, с грубо, жълтеникаво лице и къси коси можеше да съблазни едно създание, което си мечтаеше за пищност и “галантности по французки”?
Достоевски, напротив, бе окончателно покорен от Маря Дмитриевна. За първи път жена го слушаше да говори с израз на смътно чувствена нежност. За първи път жена му отговаряше със съучастнически тон. Те бяха две същества, изтерзани от съдбата, загубени за света. И на двамата младежките мечти се бяха стопили в нерадостна действителност. За двамата бъдещето не означаваше нищо. Достоевски взе състраданието на госпожа Исаева за зараждаща се любов.
Самият той обаче не се осмеляваше да направи признание на съпругата на своя приятел. Но все по-често ходеше на гости, ограждаше я с все повече любезности, правеше все по-смели намеци. Между тях скоро се създаде смутно и отчаяно приятелство. Доброволният отказ изостряше желанието на писателя. Спеше лошо. Престана да работи. Всеки ден барон Врангел изслушваше страстните изповеди на своя приятел. Достоевски го умоляваше да отидат заедно у Исаеви.
“Но този кръг не ми беше симпатичен заради съпруга”, пише Врангел.
Госпожа Исаева имаше осемгодишен син. Наричаха го Паша. Беше мургав и пъргав като маймуна. Достоевски се съгласи да му дава уроци, което беше още един повод да вижда майка му.
Ах, ако беше свободен! Ах, ако тя беше свободна!… Опияняваше се от невъзможни планове, отчайваше се, отказваше да се вслуша в разумните съвети на Врангел, твърдеше, че през целия си живот занапред няма да обича така, както обича сега.
Постепенно Маря Дмитриевна се остави да бъде спечелена от пламенността на своя обожател във войнишка униформа. Тя беше горда от честта, която є оказваше безумно влюбеният свенливец. Изпитваше същия възторг, както на баловете от времето на първата си младост. Изгаряше от трескаво нетърпение. Двамата влюбени изнемощаваха от очакване, омайваха се от своето благородство, живееха като в болезнен и безмълвен роман, чиято развръзка им се струваше невъзможна.
На 12 март 1855 година адютантът Ахматов пристигна в Семипалатинск със съобщение от изключителна важност: император Николай I бе починал на 18 февруари същата година в дванайсет часа и двайсет минути.
Мюсюлманското население в Семипалатинск посрещна новината с безразличие. Но “чиновниците интелектуалци”, голяма част от които бяха пострадали от режима, бяха много развълнувани. Говореха за просветената кротост, за човечната интелигентност на новия император. Правеха догадки за важността на предстоящите реформи. Фьодор Михайлович си възвръщаше надеждата.
Той отиде с Врангел на тържествения молебен в памет на човека, който го бе заточил в Сибир. В черквата всички лица около Достоевски бяха сериозни. По думите на Врангел, никой не е плакал.
Още през първите дни на лятото жегата в Семипалатинск ставаше непоносима. Пясъкът пареше нозете през подметките. Термометърът бележеше трийсет и два градуса по Реомюр.
Барон Врангел реши да наеме вила - единствената в целия район. Тя се намираше в околностите на града. Наричаше се “Градината на казаците”. Беше голяма дървена постройка с разнебитен покрив и прогнили подове, но се издигаше сред огромен парк с бистри извори и езера. Една ливада се спускаше меко чак до бреговете на Иртиш.