Достоевски и Врангел се заеха да посадят цветя край алеите.
“Запазил съм много ясен спомен за Достоевски оттогава, пише Врангел. Той ми помагаше да поливам новопосадените цветя. Обливаше се в пот, беше си свалил куртката и бе останал по розова риза, избеляла от честото пране; на врата му се люлееше груба верижка, дошла незнайно откъде; по нея имаше сини стъклени мъниста, висеше и посребрен часовник във форма на полумесец.”
В “Градината на казаците” двамата приятели живееха спокойно. Къпеха се, пушеха, четяха стари вестници, яздеха. Достоевски беше лош ездач и се надсмиваше над себе си.
Опитаха се да опитомяват смоци, които се въдеха под терасата. Хранеха ги с мляко. Учеха ги да свикват с присъствието им.
Веднъж дамите на Семипалатинск посетиха “селските благородници”, завариха ги заобиколени от змии и побягнаха ужасени. От този ден насетне вече никой неканен не посмя да приближи убежището.
Междувременно седмиците се нижеха и сластната любов на Достоевски към Маря Дмитриевна непрекъснато се засилваше. Той отиваше често на гости у Исаеви и “всеки път, пише Врангел, се връщаше като в някакъв екстаз”.
Неволно мисълта на Фьодор Михайлович се насочваше към вечерите, които прекарваше навремето в салона на Панаеви. Госпожа Панаева, както сега Маря Дмитриевна, беше недостъпно привлекателна за него. Той обичаше и двете, но беше уверен, че никога не можеше да стане техен любовник.
Чувственият живот на Достоевски до завръщането му в Русия не познаваме добре. Дали е бил фригиден? Дали е бил страстен? Когато госпожа КашинаЕврейнова попитала Чуковски по този въпрос, той є отговорил:
“Според мен, абсолютно сигурно е, че Некрасов и Достоевски не можеха без жени, дори и седмица.”
Но доктор Яновски, приятелят на Достоевски от младини, твърди:
“Никога не съм го чул да казва, че е страстно влюбен, нито дори просто, че обича някоя жена.”
А Ризенкамф пише в своите Мемоари:
“Той беше безразличен към жените, изпитваше почти антипатия към тях.”
Всъщност не е позната нито една връзка на Достоевски преди брака му. Вероятно сексуалният му инстинкт се е развил по-късно. Този болен, нервен човек, с богато въображение се е възхищавал отдалеч на жените, смътно се е страхувал от тях, може би ги е желал, но почти се е упреквал за такова желание.
Героините на първите му романи с изключение на Неточка са бледи и книжни. Липсва им плът, кръв, присъствие. Те са героини на мъж, който е обичал само насън.
Необяснимо въздържание, самодоволството от смутните положения, от любови без бъдеще, от чувствена неудовлетвореност характеризират младините на Достоевски. Този нетърпеливец търси терзанието на очакването, този девственик се наслаждава от докосването с чудесната опасност на греха. Както своите герои, той приема да живее за невъзможното.
Обаче странната идилия на Фьодор Михайлович се получи по-рано от очакването му.
Исаев получи назначение в съда на Кузнецк, селище на седемстотин версти от Семипалатинск. Раздялата бе неизбежна. Новината огорчи Достоевски.
“И тя прие, тя не протестира, ето кое е възмутително!”, оплакваше се той.
Отчаян, гневен, крачеше из стаята като сомнамбул. От време на време спираше, за да обясни на барон Врангел, че животът му е съсипан и че желае само смъртта си.
Врангел се опитваше да го успокои, изплати дълговете на Исаеви, помогна им за отпътуването. Двамата с Достоевски трябваше да изпроводят пътниците “до някъде” с каретата. Исаеви нямаха достатъчно средства да платят за подходящ екипаж и бяха наели открита талига.
В уречения ден барон Врангел покани учителя и съпругата му на чаша шампанско за сбогом и използва случая здраво да напие нещастния Исаев. След това му предложи да се качи при него в каретата. Пияният, който едва се държеше на крака, прие веднага. А Фьодор Михайлович се настани в талигата между Маря Дмитриевна и Паша. Този кадрил се хареса на всички.
Двете коли се движеха бавно. Исаев бързо заспа на рамото на Врангел. Фьодор Михайлович и Маря Дмитриевна тихо разговаряха. Майската нощ, ведра и уханна, едва се спускаше по върховете на боровете. Млечната светлина на пълнолунието издължаваше пътя. Спокойната красота на декора засилваше още повече тъгата на тия, които я съзерцаваха. Сетне конвоят спря край пътя. Часът на раздялата беше настъпил.
Пияният хъркаше в своето ъгълче. Паша мърмореше нещо насън. Маря Дмитриевна и Достоевски се прегърнаха, плачеха, кръстеха се и се кълняха никога да не се забравят, да си пишат…