Барон Врангел сграбчи яко Исаев и го помъкна от каретата към талигата, без той дори да отвори очи. Маря Дмитриевна и Паша седнаха до пияния. Коларят шибна конете, талигата се отдалечи в облак прах. Беше свършено.
Но Достоевски остана насред пътя, неподвижен, обронил глава; по лицето му се стичаха сълзи. Врангел се приближи до приятеля си, хвана го за ръка и го поведе към каретата, без да изрече нито дума.
Двамата се върнаха в Семипалатинск при първите светлинки на зората. Достоевски се затвори в стаята си и взе да я кръстосва надлъж и нашир до сутринта. После се яви в поделението си. Когато се прибра вечерта, легна, без да яде, без да пие и започна да пуши лула след лула, гледайки втренчено към тавана.
На 4 юли Достоевски писа на госпожа Исаева:
“Ако знаете колко самотен се чувствам тук. Напомня ми деня, когато ме арестуваха през 1849 година и ме погребаха жив в килията, като ме откъснаха от всичко, което ми беше любимо и драго. Аз толкова свикнах с вас! Никога не съм смятал нашето приятелство за нещо обикновено, но сега, когато ви загубих, разбирам от опит много неща. Пет години живях извън обществото, сам, буквално нямаше човек, пред когото да разкрия сърцето си. А вие ме посрещнахте като свой… Колко страдания ви причиних с моя тежък характер, а вие и двамата ме обичахте. Разбирам го, усещам го, не съм безсърдечен. Вие сте удивителна жена, имате изключителна душа и детска добрина. Бяхте ми като сестра. Една жена ми протегна ръка и този единствен факт бележи дата в моя живот. Вечер в мрака, щом настъпи часът, в който се изповядвах пред вас, такава тъга ме наляга, че ако ми идваха лесно сълзите, бих плакал и сигурно нямаше да ви се сторя смешен. Сега живея в самота. Не зная къде да се дяна. Всичко тук ми дотяга. Каква пустота!…”
И действително Достоевски загубва всякаква охота за работа, всякаква радост, дори всякакъв здрав смисъл. Той е тъжен, раздразнителен, суеверен. Сравнява съдбата си с тази на своя приятел: Врангел е влюбен в една трийсет и четиригодишна жена, майка на шест деца, която живее на четиристотин версти от Семипалатинск. Той се вайка над своята и неговата съдба. Тълкува своите и неговите сънища. Ту плаче, ту се развеселява без причина. Все си търси талисмани. Дори отива при гледачка, която хвърля боб и познава бъдещето.
Новините, които Фьодор получаваше от Кузнецк, бяха лоши.
Маря Дмитриевна се оплакваше от самотата, от недоимъка, от непоправимото пиянство на съпруга си, от клюките в малкия град… Единственото є удоволствие бе да разговаря с новия приятел на Исаев, млад, очарователен учител, сериозен и добър.
Внезапна ревност разяжда Достоевски. Кой е този млад учител? Обича ли тя истински непознатия? Забравила ли е миналото? Писмата са станали голям куп. Всеки миг Достоевски живее в очакване на пощата. Губи апетита си. Слабее. Получава нервни кризи.
Барон Врангел решава да му помогне и му устройва среща с госпожа Исаева в Змиев, малко градче по средата на пътя между Семипалатинск и Кузнецк.
Маря Дмитриевна е предупредена с писмо за датата и мястото на срещата.
Но военните власти забраняват на войниците да се отдалечават толкова много. И Врангел използва хитрост. Разгласява, че Достоевски е получил епилептичен пристъп и че трябва да си остане у дома един ден, за да се възстанови. Лекарят на полка, Ламот, участва в заговора и потвърждава думите на Врангел. На слугата Адам е заповядано да затвори капаците на прозорците и да не допуска в дома абсолютно никого. В десет часа вечерта, когато угасват всички светлини на Семипалатинск, каретата на Врангел потегля към Змиев с двамата приятели.
“Ние не се возехме, ние летяхме като ураган, пише Врангел, но горкият ми Фьодор Михайлович не си даваше сметка. Той твърдеше, че се движим като костенурка и постоянно подтикваше кочияша да бърза.”
Уви! Вместо госпожа Исаева, Достоевски и Врангел намериха в Змиев само едно писмо от нея. Извиняваше се, че не може да дойде на срещата. Мъжът є бил много зле и не можела да го остави сам.
Връщането беше драматично: триста версти, изминати за двайсет и осем часа при заплахата Достоевски да бъде обявен за дезертьор. Напразно. За щастие, никой не беше забелязал отсъствието на двамата приятели.
Врангел не загуби надежда. Наскоро той поиска разрешение да прекара няколко дни в Змиев с Достоевски “при приятели инженери”. Отпускът е разрешен. Слугата на Врангел ушива на Достоевски елегантен редингот. За първи път след освобождението си, бившият каторжник облича цивилна дреха. Двамата приятели тръгват на път, уверени, че усилията им ще са възнаградени.