Пак нощта е ясна, пътят равен, без коловози, без камъни. Тройката лети сред фантастично красив пейзаж. На пет версти от града забелязват на небето червена като кръв заря. Селяните са запалили стърнищата. Огънят гори буйно, извива пламъци като змии, бълва искри, които падат надалеч и подклаждат нови огньове. Конете са уплашени и тичат през пеклото.
Най-сетне приближават сребърните мини на Змиев. Къщичките на работниците ограждат завода. По-далеч са вилите на инженерите и висшите чиновници. В дъното тече реката.
Едва пристигнал, Достоевски пише писмо на Маря Дмитриевна, в което я моли да дойде колкото е възможно по-бързо.
Минават пет дни, а от нея няма никаква вест.
Трябва да се връщат в Семипалатинск, където Достоевски ще продължи тягостния си казармен живот. Трябва пак да чака, да чака, все да чака. Той едва сдържа нервите си.
На 14 август 1855 година Фьодор Михайлович получава най-сетне писмо от Кузнецк. Съпругът на госпожа Исаева е починал след продължително боледуване. Маря Дмитриевна описва агонията му, мизерното му погребение. Не е имала пари. Принудена била да поиска заем от съседи, за да плати за катафалката. Един приятел є изпратил три рубли. Тя приела милостинята.
Достоевски е поразен. Този пияница му беше наистина симпатичен. И при все това почувства странно облекчение, някаква нечиста, малка радост.
Паднала е последната преграда. Маря Дмитриевна е свободна. Ще може да се ожени за нея. Но тази мисъл, едва очертала се, го изпълва с възмущение! Спомня си, че често се е надсмивал на нещастника, често е проклинал присъствието му. Може би дори тайно е пожелавал неговата смърт. И смъртта дойде. Както някога за баща му. Ето го отново отговорен. Ето го отново виновен, извън всякакъв закон.
Врангел е в Беск в командировка. Достоевски му пише тревожно писмо и го моли да изпрати пари на госпожа Исаева:
“Ще ви върна тези пари, разбира се, но не много скоро… Само че не искам да са ми признателни, без да съм го заслужил, щом вземам парите от друг джоб, наистина с намерение да ги върна, но за неопределен срок.”
Той го моли също да напише няколко подходящи думи към записа, защото вдовицата е крайно чувствителна:
“Много трябва да се внимава с човек, който ви дължи нещо: тя е извънредно чувствителна. Все си мисли, че я пренебрегват, че с някаква фамилиарност искат да си плати за услугата, която є е направена.”
По-късно Достоевски пише на Врангел:
“Отговорих є, че двайсет и петте рубли са от вас, а не от мен. Ах! Господи, каква жена!… Жалко, че слабо я познавате…”
Надеждата, че връзката му може да има благоприятен изход, засилва до крайност любовта му. И Фьодор споделя с брат си Михаил:
“Чуй ме добре, приятелю. Отдавна обичам тази жена и зная, че тя може да ме обича. Не бих могъл да живея без нея и щом като условията малко се подобрят, ще се оженя. Зная, че няма да ми откаже.”
Няколко седмици по-късно потвърждава:
“Ние си разменихме от разстояние пожелания, дадохме си клетва. Тя ме обича и ми го доказа.”
Всъщност нещастната жена никога не е била по-нерешителна, както в момента, когато му е обещавала ръката си. Тя е останала без опора, без средства и е трогната от съчувствието, което Достоевски проявява към нея. Но не го обича. Той е беден. Болен е. Злите езици в Семипалатинск вече съобщават на Фьодор Михайлович, че госпожа Исаева има намерение да се омъжи за друг. И действително той долавя в последните писма на “годеницата” си известна сдържаност, която го ужасява.
“Какво да правя, му пише Маря Дмитриевна, ако ми се представи някой мъж на солидна възраст, с добри качества, със сигурна служба и ме поиска за жена? Какво да отговоря?”
Иска му приятелски съвет. Ловкото є увъртане обезоръжава Достоевски.
Той не може да задължи Маря Дмитриевна, без да бъде сметнат за егоист, да скъса с уважавания и заможен мъж и да стане негова жена, на него, бившия каторжник, простия войник, нищожеството. Но не може също така да допусне, че тя ще се съгласи да се омъжи за друг, при положение че обича него, че продължава да го обича.
Не по собствена воля Маря Дмитриевна помисли, че е възможно да се омъжи за непознат човек. Накараха я провинциалните клюкарки. Използваха отсъствието на Фьодор. Използваха слабостта на Маря Дмитриевна. А Фьодор можеше да защити своя шанс само с няколко реда, нахвърляни на лист хартия.
Сега всяка минута, всяка секунда може да определи съдбата му, а той е тук, самотен, безпомощен, без средства, между хора, които не го разбират. А му е ясно, че няма да оцелее след един окончателен разрив.