Врангел е напуснал Сибир и се намира в Санкт Петербург.
“Ще умра, ако загубя моя ангел, му пише Достоевски. Или ще полудея, или ще се хвърля в Иртиш. Имам право на нея, право, разбирате ли?… За Бога, пишете є писмо в Кузнецк, обяснете є ясно моите въжделения. Особено пък ако нещо е решено за бъдещето ми. Кажете є всички подробности и тя скоро ще смени отчаянието си с доверие… Но може би не знаете как да є пишете? Много е лесно. Ето как: “Фьодор Михайлович ми предаде вашия поздрав… Тъй като знам, че се интересувате от всичко, което засяга Фьодор, бързам да ви зарадвам, има такива и такива добри новини, такива и такива надежди за него…”
О, само ако можеше да получи чин в армията! Той умолява Врангел да се застъпи за него. Междувременно изпраща на госпожа Исаева едно безумно писмо, в което се редуват заплахи, унизителни оплаквания, обяснения в любов. След като преживя две години безмълвна страст и десетмесечна раздяла, вече не може да живее без нея. Той ще получи амнистия. Ще напусне сибирските поселища. Ще пише. “Дори мога да публикувам инкогнито.” Ще печели пари, много пари. Ще измъкне от мизерията и нея, и сина є.
Отговорът на госпожа Исаева малко го поуспокоява. Маря Дмитриевна просто е поискала да “постави на изпитание” любовта на Фьодор, защото го ревнувала. Фьодор Михайлович ликува, разнежва се, обвинява се за припряността си, възвръща си вярата.
Успокоението не трае дълго. В следващите си писма Маря Дмитриевна отново му говори за младия учител, с когото я е запознал съпругът є. Тя хвали характера му, интелигентността му. А тя, тя просто “не може да ощастливи никой мъж”. И Маря, и Фьодор Михайлович са “несретници” и, разбира се, за единия, и за другия ще бъде по-добре…
Достоевски е отчаян и решава да рискува всичко. Първия път избягва от Семипалатинск под предлог, че е болен. Опитът му е безуспешен и той е принуден да се върне. Втория път получава редовен отпуск. Срещата се осъществява.
Маря Дмитриевна кърши ръце, хлипа, призовава Всевишния и накрая признава, че е влюбена в младия учител Вергунов.
Тя е двайсет и деветгодишна, той - двайсет и четири. Тя е жена със стойност, образована, схватлива. Той е момче от Сибир, полуграмотен начален учител, лошо платен, наивен и суетен като паун.
Достоевски напада съперника си, за да защити своя шанс. Той ли е съпруг за нея? Ще я разбере ли? Ще има ли сили да я покровителства? Единственото украшение на този младок е възрастта му. А по-късно?… Няма ли да страда Маря Дмитриевна от грубостта на Вергунов? Няма ли да съжалява за чувствата на другия, който е тук, пред нея и я умолява да размисли за последен път?
Маря Дмитриевна е объркана. Тази пламенна пледоария я разнежва, почти я съблазнява. Тя мълви: “Не плачи, не бъди тъжен, не всичко е решено. Ти и никой друг.”
Достоевски си възвръща решителността и отива да се срещне с прелъстителя. Вергунов не е на висотата на положението. Още с първите думи на Достоевски започва да пролива сълзи. “Да плаче, това е всичко, което може да прави”, пише по-късно Достоевски.
Подир два дни, след като е вразумил младата двойка, Фьодор Михайлович си тръгва за Семипалатинск. Той продължава да праща на двамата оттам прочувствени писъмца с разни уточнения. Но влюбените вече са се съвзели и Достоевски получава от Маря Дмитриевна отговор, в който тя изразява възмущението си от него, а Вергунов му изпраща писмо, пълно с ругатни.
“Случи ми се като на Жил Блас при архиепископа на Гренада, когато му казал истината”, отбелязва Достоевски нажален.
Всичко се проваля. Фьодор Михайлович приема поражението си с някаква гробовна сладост. Отново е на дъното на своята злочестина. Отново е тласнат в тъмнината. И тъкмо тогава у него се заражда идеята за пълното пожертване.
Той не може да бъде съпруг на тази жена, но още може да бди над нейното щастие.
Възпламенява го мисълта за рицарското му поведение. Измисля си свещена мисия на ангелхранител. Отблъснат е! Нека! Ще учуди света със своята благост и с деликатното си сърце. Още отсега той е приятелят на двете същества, които дълбоко го нараниха. Предприема постъпки да вкара сина на госпожа Исаева в сибирския кадетски корпус. Бие тревога пред приятелите си от Омск и Санкт Петербург да ускорят формалностите, за да се отпусне по-бързо помощ на младата вдовица. До барон Врангел адресира невероятна просба: коленопреклонно го моли да осигури по-добро назначение, с по-висока заплата на бъдещия съпруг на Маря Дмитриевна.
“Всичко това правя за нея, само за нея!… Да не живее в мизерия!… Щом се омъжва за него, нека поне имат пари!… Сега той ми е по-мил от брат; не е грях да се иска каквото и да било за него, заслужава го!…”