Младоженците ще прекарат четири дни в Барнаул у един гостоприемен приятел. Достоевски е съкрушен от поредното си злополучие. Без да го желае, той излъга доверието на жена си. Вярваше, че ще я избави от мизерния живот, а є наложи още по-несретен; уби всякакъв шанс за взаимна любов, но при все това и двамата са принудени да живеят заедно, да се понасят, да се мамят, да дават вид, че се обичат.
Маря Дмитриевна е много горда, за да признае грешката си пред околните. Тя пише на сестра си:
“Не само съпругът ми, тъй добър, тъй интелигентен и тъй влюбен в мен, ме обича и глези, но и близките му ме почитат.”
На 20 февруари 1857 година Достоевски и съпругата му се прибират в Семипалатинск. Те трябва бързо да търсят жилище, пари, да устроят новия си живот. Маря Дмитриевна се разболява от изтощение. На всичко отгоре се получава съобщение, че бригадният генерал ще направи преглед на частта. В целия град настъпва голямо раздвижване. Но постепенно положението се успокоява. Маря Дмитриевна подрежда жилището, създава известен уют около съпруга си, който прекара толкова сътресения, успя да спечели симпатиите на малкото общество в града и да създаде малък литературен салон, в който дори се говори френски.
В края на май Фьодор Михайлович получава осем седмици отпуск по здравословни причини и се настанява да живее в околностите на Семипалатинск.
Междувременно осиновеният му син Павел е постъпил в кадетския корпус в Омск. Семейството живее скромно. Ординарецът Василий е и кочияш, и лакей, и готвач. Достоевски си почива, понапълнява и обмисля бъдещата си творба.
VIII
ПИСАТЕЛ-ВОЙНИК
През първата година на войнишката си служба в Семипалатинск Достоевски не може да се посвети на творчеството си. А по-късно любовта му към Маря Дмитриевна го ангажира изцяло. Той пише малко и без желание:
“Приятелю, толкова бях объркан през последната година, толкова бях тъжен и измъчен, че ми беше невъзможно да работя.”
Това признание изглежда твърде крайно, защото Достоевски продължава да си взема бележки за Записки от Мъртвия дом и замисля един комичен роман: “Започнах да пиша комичен роман, но засега съм написал само отделни епизоди…”
През 1855 година Достоевски съчинява ода по повод смъртта на Николай I, който го осъди на каторга. Произведението е адресирано до императрица Александра Фьодоровна:
“Всичко свърши… Вече го няма. А тъй го почитам, че името му да промълвя с моите устни грешни не дръзвам.
Свидетели на царуването му ще бъдат делата му безсмъртни.
Като сирашка земя Русия ридае.
Смразена от страх и ужас, тя се скова като ледена шушулка.
Но ти, единствена ти, загуби повече от всички други…”
В същия тон Достоевски е написал стотина стиха. След това високопарно ученическо упражнение той съчинява през 1856 година второ стихотворение, този път в чест на коронясването на Александър II.
“Към теб, извор на всяко милосърдие,
извор на свято смирение,
се издигат молитвите на руския народ…”
По-долу ще видим каква е съдбата на споменатите притворни просби.
Междувременно Достоевски се разпилява в какви ли не проекти: да напише статия върху изкуството и да я посвети на княжня Маря Николаевна, президент на Художествената академия. Нейният висш патронаж вероятно ще е достатъчен да отслаби строгостта на цензурата. “Ще поискам разрешение да є посветя очерка си и да го публикувам неподписан.”
Всъщност Достоевски скоро изоставя тази идея в полза на една друга: Писма от провинцията, обикновена литературна критика върху съвременни автори.
Набързо се запознава с най-новите издадени творби.
“От всички най-много ми харесва Тургенев, пише той на Майков, но е жалко, че голям талант се похабява от голяма немарливост. Много ми харесва и Л. Толстой, но ми се струва, че няма дълго да пише (а може и да се лъжа)… Нашите писателки пишат като истински писателки, интелигентно, любезно, но ужасно бързат да кажат какво им е на сърцето. Обяснете ми, моля ви, защо една писателка никога не е строг творец?”
Достоевски е принуден да изостави проекта си за Писма от провинцията, тъй като не намира достатъчно материал: почти никакви вестници, малко книги: “Така загива всичко в мене, пише той на брат си, литературните ми идеи, литературната ми кариера…”
Замисля също да издава списание, да съчини роман за живота си в Сибир.
Но междувременно Михаил си спомня за една повест, която Фьодор е написал преди осем години в крепостта Алексей - Малкият герой.
Авторът не беше доволен от своя труд и в първото писмо, което написа на брат си след изгнанието, го бе помолил да не показва ръкописа на никого. Михаил реши, че ще наруши тази забрана и когато сметна, че е дошъл моментът, показа Малкият герой на редактора на Отечественние записки. Той веднага предупреди Фьодор и зачака сърцато упреците на брат си. Но при единствената дума “издание” Достоевски загуби ясната си критична мярка.