Дали пък след осем години няма да му е съдено да прочете своя отпечатана проза, да се завърне в литературния свят, да поднови миналото си. Засипва с лавина от въпроси брат си и барон Врангел:
“Защо още не са публикували моята детска приказка? Отказаха ли разрешение? Кажи ми, моля ти се (умолявам те), сериозно ли поискаха да я отпечатат? И ако са поискали, опитаха ли се да го направят? Ако не са опитали, защо не опитат?”
“Нали и ти разбираш, че съдбата на тази книжка (детска приказка) ме интересува от много гледни точки.”
Фьодор Михайлович става нетърпелив. Отново усеща радостното въодушевление на начинаещия писател. Заложена е на карта цялата му кариера. Ако бъде издадена повестта Малкият герой, ще се отприщи пътят, който толкова дълго стоя затворен. Щом е приел по принцип, че ще бъде писател, няма да се страхува за бъдещето си. През август 1857 година Малкият герой излиза в Отечественние записки. Разказът е подписан с псевдоним.
Михаил иска от брат си да му изпрати спешно новия роман, за който му е говорил в писмата. За да го представи в редакцията на новосъздадения вестник - Русское слово. Сигурен е, че ще успее и е издействал петстотин рубли аванс за Фьодор Михайлович, задължавайки се да достави ръкописа преди края на 1858 година. Но междувременно Фьодор Михайлович е влязъл във връзка с Плешчеев, един от участниците в санктпетербургския заговор. Той бе избегнал изпитанията на каторгата. Наложена му бе по-лека присъда - служба като редови войник в гарнизона на Оренбург.
Още през 1856 година Плешчеев се бе съгласил да сътрудничи на вестника на Кашков Русский вестник. Същата година, по настояване на стария си другар, Достоевски обещал да предостави един роман на Катков и получил петстотин рубли предплата.
Двете предложения: на Русское слово и на Русский вестник, силно затрудняват Достоевски. Той иска да дебютира само с роман, който напълно задоволява самия него. А книгата, обмисляна с години, не търпи прибързана обработка.
“Що се отнася до моя роман, пише Фьодор на брат си, случи му се, случи ми се доста неприятно нещо, ето защо реших, заклех се, че занапред няма да издавам нищо, което да не е обмислено, премислено както подобава, че няма да предавам нищо с предварително определен срок (както някога) само защото ми е платено предварително… А като установих, че романът ми взема великански размери, че великолепно се изгражда и че трябва, непременно трябва (заради парите) да го приключа бързо, започнах да се разколебавам. Разбрах, че ще съм принуден да претупам един сюжет, който ме занимава вече три години и съм натрупал по него купища материал (дори не мога да го подредя, толкова е много). Отчасти съм го изработил, защото съм нахвърлял значителен брой сцени и различни глави. Повече от половината работа е свършена на чернова. Но се убедих, че дори тази половина не мога да приготвя на чисто за датата, когато ще са ми нужни пари… Ето защо целият роман и всички бележки вече отидоха в чекмеджето…”
След като се отказва от идеята да приключи романа, Достоевски се впряга да напише два по-незначителни разказа: Сънят на чичото и Село Степанчиково. Но не е удовлетворен от работата си. По повод Сънят на чичото той пише на брат си:
“Не го харесвам. Досадно ми е да си помисля, че отново трябва да се представя пред публиката при толкова лоши условия. Невъзможно е човек да напише каквото има желание да напише; трябва да пише нещо, за което никога не би помислил, ако нямаше нужда от пари. Трябва да измислям повести, за да изкарвам пари. Но, уви! Толкова е мъчително!”
Сънят на чичото е някаква тромава палячовщина, чиято главна тема е принудителната женитба на един старец. В Село Степанчиково Достоевски рисува образ на авантюрист, Опискин, който се прави на нещастен либерал и влачи след себе си своето обкръжение с цената на изобилие от кухи фрази, добре пресметнато умение, сълзи и въздишки. Твърдеше се, че Опискин бил карикатура на критика Белински. И изглежда, че е наистина така. Във всеки случай този безочлив разгулник, този Тартюф на социализма, гъвкав самозванец на свободната мисъл, лицемерен демон вече е предвестник на демоните от голямата епоха в Бесове.
През 1873 година Достоевски казва:
“Написах този разказ в Сибир след каторжния труд с единствената мисъл да вляза в литературната кариера и с голям страх от цензурата… Неволно съчиних една дребна историйка с ведра невинност и забележителна наивност.”