Докато чака нетърпеливо, крои неизброими планове: да събере разказите си в два тома, да съчини голям роман… “Постоянно ми повтаряш, пише той на брат си, че Гончаров например е получил седем хиляди рубли за своя роман и че Тургенев за Дворянско гнездо (най-сетне го прочетох, чудесен е) е получил от Катков (от когото искам по сто рубли на кола) четири хиляди рубли, по четиристотин рубли на кола. Приятелю, много добре знам, че пиша по-лошо от Тургенев, но не чак толкова по-лошо и освен това се надявам, че ще започна да пиша хубаво като него. Защо трябва да се съглася при моята мизерия на сто рубли за кола, при положение че Тургенев, който има имение с две хиляди души, получава по четиристотин рубли? Бедността ми ме принуждава да бързам и да пиша за пари, следователно неизменно да влошавам творбите си.”
Повече от всякога са му нужни пари. По-малко от всякога знае как да ги набави. Разходите за преместването са големи. А как ще се издържа в Твер?
Достоевски иска аванс от издателя Кушелев. Той му изпраща сто рубли, които по думите на Фьодор, се стопяват бързо като восък.
След като изплаща всичките си дългове, му остават средства само за пътя до Казан. Той моли Михаил да му изпрати там до поискване двеста рубли.
“Спаси ме още веднъж.”
Най-сетне на 30 юни той получава открит лист № 2030, с който му се разрешава да напусне Семипалатинск.
“Тръгвам утре в пет часа”, пише той на Михаил на 1 юли.
Сбогува се с приятелите си. Дава на бившия си командващ портрети, книги, съдове, кресла, малка масичка, униформата си, сабята, еполетите. И така олекотен напуска на 2 юли 1859 година Семипалатинск, където живя повече от пет години.
Пътуването е дълго и уморително. Спират в Омск, за да вземат сина на Маря Дмитриевна от кадетския корпус. Прекарват тричетири дни в града.
Фьодор Михайлович използва престоя, за да се види с приятелите, които му помагаха, докато беше в каторгата. Посещава и затвора. Пред стобора с коловете и пред голямата заключена порта той остава вглъбен в сериозен размисъл.
След като прекарват и два дни в Тюмен, пътниците навлизат в горите на Урал. Пътят е лош. Студено е. Конете теглят яко сред облаци мухи. Впрягът скърца при всеки напън. След един завой на пътя Достоевски съглежда стълб с двуглав орел: границата между Европа и Азия. Кочияшът спира конете. Всички слизат, за да стъпят на руска земя.
Мигът е тържествен. Достоевски бе пресякъл преди десет години същата мислена линия, пред която е изправен сега. Беше я преминал окован във вериги, болен, на път за затвора, на път към каторгата. И през всичкото време бе живял само за мига, кракът му отново да стъпи на руска земя. Ето че мечтата му е изпълнена. Фьодор Михайлович сваля шапка, прекръства се и казва простичко:
“Всевишния ми позволи най-сетне да видя тази обетована земя.”
Недалеч от граничния стълб е бараката на граничаря. Достоевски го вика, изважда бутилка и чаши от багажа и пътниците, преминали от един свят в друг, вдигат наздравица заедно с човека, който щеше да остане на своя пост.
После Достоевски, съпругата му и осиновеният му син отиват да наберат ягоди в гората.
IX
ТВЕР
Когато семейство Достоевски пристигна в Казан, разполагаше само със сто и двайсет рубли.
Двестате рубли, които Михаил бе обещал да изпрати до поискване, още не бяха пристигнали. Едва след десет дни Фьодор Михайлович успя да ги получи от пощата.
Пътуването от Семипалатинск до Твер продължи от 2 юли до 19 август 1859 година.
Но в Твер Фьодор Михайлович не намира желания покой. Градът е сив, грозен, провинциален.
“В Твер се чувствам като в арест, пише Достоевски на Врангел, по-зле съм, отколкото в Семипалатинск. Мрачно е, студено е; сградите са каменни; никакво оживление; няма дори библиотека. Истински затвор.”
Фьодор Михайлович наема малко мебелирано жилище в дома, където навремето е живял Пушкин. Брат му Михаил пристига на гости за няколко дни. Надеждата на Фьодор се възвръща. Но след като Михаил отпътува, Фьодор отново е нетърпелив и меланхоличен:
“Ти си замина, а времето не ни стигна да се видим както трябва, да се открием напълно един на друг, да си поговорим съкровено…”
Той е сам. Отегчава се. Има чувството, че губи ценно време. Управителят на града, граф Баранов го кани на гости. Съпругата на Баранов е братовчедка на княз Сологуб. Достоевски я беше срещал някога в литературните салони на Санкт Петербург. Това връщане към миналото още повече засилва нетърпението му. Не може да си намери място. Нужен му е Санкт Петербург. Многобройните му писма до Врангел са все по този въпрос. Към кого да се обърне: към княз Долгоруки, към граф Тотлебен, към граф Баранов, към Тимашев, за да получи разрешение от царя да живее в столицата?