През септември Врангел пристига на гости на Фьодор Михайлович, но е неспособен да му даде добър съвет.
През октомври граф Баранов внушава на Достоевски да напише молба до императора. Той се задължава да я изпрати на монарха по граф Адлерберг. Достоевски се колебае, а накрая изпраща две просби: една до Тотлебен и друга до Александър II. На 4 октомври пише на Тотлебен:
“От месец и половина съм тук, а не зная кога и как ще свършат трудностите. Но не ми е възможно да живея далеч от Санкт Петербург. Епилептик съм. Трябва да се лекувам сериозно, основно. Имам осиновен син, трябва да го възпитавам и да се грижа за жена си… Спасете ме още веднъж… Ако говорите пак за мене на княз Долгоруки, може би той ще ускори разрешаването на моя проблем. Цялата ми надежда е във вас.”
На 19 октомври граф Баранов изпраща писмото на Достоевски до императора:
“Ваше Величество, само от Вас зависи моята съдба, моето здраве, моят живот. Позволете ми да се върна в Санкт Петербург, за да се подложа на лекарски преглед. Направете ме свободен човек и ми дайте възможност да възстановя здравето си, за да бъда полезен на своето семейство, а също по един или друг начин на отечеството си…
Милосърдни Владетелю, нека Ваше Величество ми позволи още една просба: благоволете да ми окажете специална милост, като заповядате дванайсетгодишният ми осиновен син Павел Исаев да бъде приет на държавни разноски в лицея в Санкт Петербург… Така ще ощастливите майка му, която всеки ден учи сина си да се моли за благоденствието на Ваше Императорско Величество и Знатното му семейство.
Ваше Величество, Вие сте като слънцето, което огрява и добрите, и лошите: Вие вече ощастливихте милиони ваши поданици; бъдете провидение и за бедното сираче, за майка му и за един болник, който още е афоресан и който е готов на мига да пожертва живота си за Императора, благодетеля на народа…
С чувство на дълбоко благоговение, гореща и безгранична преданост смея да Ви потвърдя, че съм най-верният и най-признателният поданик на Ваше Императорско Величество.
Ф. М. Достоевски”
Това писмо, което може да се стори сервилно на западника, за Достоевски е естествен израз на доверието му към царя. Пред него той се чувства като дете. Оплаква му се, както несретен син може да се оплаче на своя баща. Когато през май 1849 година революционерът Бакунин беше арестуван и затворен в Петропавловската крепост, император Николай I изпрати при него граф Орлов с посочената в долните редове мисия:
“Императорът ме изпраща при вас. Заповяда ми следното: “Кажете му да ми пише както син би писал на духовния си баща.”
И Бакунин, професионалният нихилист, отрицателят на всички традиции, апостолът на универсалното разрушение, се прекланя пред волята на владетеля и пише своята изповед:
“Да, Ваше Величество, ще се изповядам пред Вас като пред духовен баща, от когото човек очаква опрощението не тук, а в отвъдния свят. Моля Бога да ми вдъхне прости, искрени думи, без злина и без ласкателство, достойни да достигнат до сърцето на Ваше Величество.”
Ето как срамът не намира място в отношенията между царя и поданиците му.
Върху оригинала на просбата на Достоевски княз Долгоруки ще отбележи собственоръчно следното: “Императорът заповяда: по повод Павел Исаев, молбата да се изпрати комуто следва. Що се отнася до Достоевски, молбата му вече е приета.”
Едва на 25 ноември 1859 година управителят на Твер получава официално съобщение за решението на императора. С какво закъснение!
По-ужасно е да тъпчеш пред вратата на рая, отколкото да хлътнеш в ада.
“Ще си говорим за миналото, пише Достоевски на Врангел, за времето, когато беше хубаво да се живее, за Сибир, който ми стана тъй скъп сега, когато го напуснах…”
Фьодор Михайлович трябваше да потърси подкрепа от жена си, за да понесе това отдалечаване на щастието, или по-скоро близостта му. Но Маря Дмитриевна беше болна. А болестта изостряше нейния свадлив характер, беше капризна и ревнива. Никога не бе обичала Достоевски. Омъжила се беше за него в момент на романтично въодушевление. И не му прощаваше, че се е заблудила. Фьодор беше беден, грозен, хилав, жалък. Добротата му беше по странен начин непоносима. А не беше ли също така непоносимо, че “достойни хора” го обичаха, канеха го, обсипваха го с любезности?
Между двамата съпрузи непрекъснато се разиграваха сърцераздирателни сцени, кисели признания, дребнави упреци.
Признавала ли му е тя, както твърди Люба Достоевска, че му е изневерявала с учителя Вергунов след женитбата? Правдоподобно е, но няма никакъв документ, който да потвърждава нейното твърдение. Достоевски е крайно дискретен, щом стане дума за интимния му живот. Само в писмото до Врангел от 22 септември прави бегъл намек: “Какво да ви кажа за себе си? Нагърбил съм се със семейни задължения и ги влача.”